Облаците се разсейват и Юпитер се изправя пред мен сред белотата. Червено се стича по златната му броня. Той е висок, жилав, свиреп. Това място е неговият дом. Неговото игрище. Децата са играчките му, докато се сдобият с белезите си. Той е като всеки един дребен тиранин в историята. Роб на собствените си прищевки. Господар единствено на себичността. Той е Обществото - чудовище, тънещо в упадък, което обаче изобщо не вижда своето лицемерие. Той смята всички тези богатства, цялата тази власт за свои по право. Заблуждава се. Всички те се заблуждават. Но не мога просто да го посека. Не мога, без значение колко добре се бия. Твърде силен е.
Бръсначът виси от ръката му като змия. Бронята му сияе. Стоим един срещу друг и се съмва. Усмивка разлепя устните му.
- В моя Дом ти щеше да се издигнеш. Но ти си малко глупаво момченце, сърдито, и си от Дом Марс. Още не можеш да убиваш като мен, ала ме предизвикваш. Чиста ярост. Чиста тъпота.
- Не. Не мога да те предизвикам. - Хвърлям своя Секач в краката му заедно с бръснача си. Бездруго почти не мога да боравя с бръснач. - Затова ще си послужа с измама. - Кимвам. - Давай, Севро.
Бръсначът се издига над земята, замира и пронизва подколенните сухожилия на Юпитер, когато той се завърта. Острието му минава половин метър по-нагоре от нужното. Свикнал е да се бие с мъже. Невидим, Севро извива ръцете на Юпитер и му взема оръжията. ОткатДоспехите се вливат в раните, за да спрат кървенето, но сухожилията искат още кърпене.
Когато Юпитер млъква, Севро отмята призрачното Наметало на Аполон. Вземаме оръжията на Юпитер. Бронята му не би станала на никого освен на Пакс. Горкият Пакс. Щеше да изглежда страшно внушително. Повличаме Юпитер обратно нагоре по склона.
Вътре превесът в битката се е изменил Моите разузнавачи като че са намерили онова, което им казах да търсят. Милия изтичва при мен с доволна усмивка на дългото си лице. Говори както винаги тихо и провлачено, когато ми съобщава добрата новина.
- Намерихме оръжейната им.
Тълпа членове на Дом Венера, едва-що освободени от робство, преминава с гръм и трясък покрай нас. Техните пулсЮмруци и откатДоспехи блестят. Олимп е наш, открили са Мустанга.
Сега всички брадви са у нас.
43. ПОСЛЕДНИЯТ ИЗПИТ
Намирам я заспала в покои до тези на Юпитер. Златните й коси са разбъркани, наметката й - по-мръсна от моята. Виси, сиво-кафява, а не бяла на цвят. Мирише на пушек и глад. Потрошила е стаята, преобърнала е чиния с храна, забила е кинжал във вратата. Кафявите и Розовите прислужници се боят от нея и от мен. Гледам ги как побягват Моите далечни братовчеди. Гледам ги как се движат - съвсем чужди. Като мравки. Тъй лишени от чувства. Пронизва ме болка. Перспективата е твар проклета. Така е виждал Август Ео, когато я уби. Мравка. Не. Той я нарече „Червена кучка“. В очите му тя е изглеждала като куче.
43
- Слагано ли е нещо в храната? - питам един от Розовите.
Красивото момче измърморва нещо, забило поглед в земята.
- Говори като мъж! - кресвам.
- Успокоителни, господарю. - Той не ме поглежда. Не го обвинявам. Аз съм Златен. С цяла глава по-висок. С цели светове по-силен. И определено изглеждам умопобъркан. За колко ли покварен ме мисли? Нареждам му да си върви.
- Скрий се. Моята армия невинаги слуша, когато им казвам да не си играят с низшеЦветни.
Леглото е великолепно. Копринени чаршафи. Пухени дюшеци. Колони от слонова кост, абанос и злато. Мустанга спи на пода в ъгъла. Толкова дълго се налагаше да крием къде спим. Сигурно й се е сторило твърде нередно да легне сред идеално удобство, дори и натъпкана с успокоителни. Опитала се е да счупи и прозорците. Радвам се, че не е успяла. Много е високо.
Сядам до нея. Дъхът, който излиза от носа й, кара една-единствена къдрица да потрепва. Колко много пъти съм я гледал как спи, измъчвана от треска. Колко пъти и тя е правила същото. Но сега няма треска. Няма студ. Нямам болки в корема. Раната, нанесена ми от Касий, е оздравяла. Зимата свърши. Навън видях да разцъфват първите цветя. На планинския склон откъснах едно. То е в скритото отделение на наметката ми. Искам да го дам на Мустанга. Искам тя да се събуди с хеманта до устните си. Но когато го изваждам, в сърцето ми се забива кинжал. По-болезнен от всяко метално острие. Ео. Тази болка никога няма да стихне. Не зная дали трябва да стихне. И не зная дали съм длъжен да чувствам такава вина. Целувам хеманта и го прибирам. Не още. Не още.
Събуждам нежно Мустанга.
Усмивката й разцъфва още преди да е отворила очи, сякаш знае, че съм до нея. Произнасям името й и отмятам косата от лицето й. Клепачите й изпърхват и се отварят. Там, в ирисите й, се вихрят златни искрици. Толкова странни до моите мазолести мръсни пръсти с напукани нокти. Тя потърква носле в ръката ми и успява да седне. Прозявка. Оглежда се. Става ми смешно, докато я наблюдавам как осмисля какво се е случило.