Тя ме целува по бузата.
- Значи трябва да живееш заради нещо повече.
Между нас се проточва дълго, ужасно мълчание. Тя не разбира как разкъсват сърцето ми нейните думи, с каква лекота може да ме усуква. Защото тя не ме обича така, както аз обичам нея. Разумът й е твърде възвишен, а моят - твърде приземен. Не й ли стигам?
- Ти каза, че имаш още един подарък за мен - сменям темата аз.
Ео поклаща глава.
- Друг път. Слънцето изгрява. Гледай изгрева поне веднъж с мен.
Лежим мълчаливо и гледаме как светлината се процежда в небето, все едно е вълна от мастило, направено от огън. Такова нещо аз не съм и сънувал. Не мога да спра сълзите, бликнали в ъгълчетата на очите ми, докато светът навън се превръща в светлина и се разкриват зелените, жълтите и кафявите цветове на дърветата в стаята. Красота. Мечта.
Когато се връщаме в мрачните сиви канали, аз не проронвам нито дума. Сълзи все още замъгляват очите ми, докато величието на видяното избледнява. Питам се какво ли иска Ео от мен. Да извадя своя Секач и да поведа въстание? Тогава ще умра. И семейството ми ще умре. И тя ще умре, а нищо на света не би ме накарало да я подложа на риск. Тя го знае.
Докато излизаме от каналите в Паяжинотъкачницата, гадая какъв ли може да е другият й подарък. Аз се изтъркулвам пръв навън и й протягам ръка, тогава чувам глас. Мазен глас с акцент - от Земята.
- Червени в нашите градини! - процежда той. - Ама че работа!
5.ПЪРВАТА ПЕСЕН
Дан Грозния стои заедно с три Тенекета. В ръцете им пращят тупалки. Двама от мъжете са се облегнали на металните релси на трегерите в Паяжинотъкачницата. Зад тях жените от Мю и Ипсилон навиват коприна от гъсениците около дълги сребърни пръти. Те клатят настоятелно глави насреща ми, сякаш ме предупреждават да не правя глупости. Излезли сме извън позволените зони. Това означава бой с камшик, но съпротивата от моя страна ще ме прати на смърт. Ще убият Ео, ще убият и мен.
- Дароу... - шепне Ео.
Заставам между Ео и Тенекетата, но не скачам на бой. Няма да позволя да умрем само заради това, че сме зърнали звездите. Разпервам ръце, за да им дам да разберат, че се предавам.
- Пъклолази! - Хили се Дан Грозния на другите. - И най-коравата мравка си е само мравка.
Той забива тупалка в корема ми. Все едно те ухапва пъклена пепелянка и те изритва ботуш. Токът плъзва по вените ми. Усещам вкуса на жлъчка, надигаща се в гърлото ми.
- Фрасни ми един, Пъклолаз - гугука Дан и пуска една тупалка пред мен. - Моля те. Фрасни ми един. Ще остане без последици. Просто момчешки забави. Фрасни ме здраво.
- Давай, Дароу! - провиква се Ео.
Не съм глупак. Вдигам ръце в знак, че се предавам, Дан въздиша разочаровано и щраква магнитните белезници около китките ми. Какво щеше да ме накара да сторя Ео? Тя ги засипва с ругатни, докато те я закопчават и ни влачат през Паяжинотъкачницата към килиите. Това означава камшик. Но ще е само камшикът, защото не вдигнах тупалката, не послушах Ео.
Три дни лежа в килия в Тенджерата, преди отново да видя Ео. Моста - едно от старите и по-свестни Тенекета— ни извежда заедно, позволява ни да се докоснем. Питам се дали тя ще ме заплюе и прокълне заради безсилието ми. Но Ео само стисва пръстите ми и залепя устни върху моите.
- Дароу! - Устните й докосват ухото ми. Дъхът й е топъл, устните - напукани, треперят. Тя ме прегръща и е толкова крехка, малко момиченце, само жички, увити в бледа кожа. Коленете й омекват и Ео се тресе в прегръдките ми. Сиянието на лицето й, докато гледахме изгрева, е изчезнало, напуснало я е като избледнял спомен. Но аз не виждам нищо друго освен очите й, косата й. Обгръщам я с ръце и чувам мърморенето по оживения Мегдан. Лицата на нашия род и клан се взират в нас, когато заставаме на края на бесилката, където ще ни бият. Под погледите им, под жълтеникавите светлини се чувствам като дете.
Ео ми казва, че ме обича - сякаш е сън. Ръката й не пуска моята. Но в погледа й има нещо странно. Само ще я бият с камшици, а думите й звучат като последни, очите й са тъжни, ала в тях няма страх. Виждам, че се сбогува. Кошмар изпълва сърцето ми. Усещам го като гвоздей, прокарван по прешлените на гръбнака ми, а тя прошепва в ухото ми:
Разкъсай оковите, любов моя.
А после ме дръпват за косата и ме откъсват от нея. Лицето и се облива в сълзи. Те са за мен, въпреки че все още не разбирам защо. Не мога да мисля. Светът плува пред очите ми. Давя се. Груби ръце ме блъсват и аз падам на колене, после ме вдигат нагоре. Никога не съм чувал Мегдана така притихнал Моите стражи тътрят нозе и ме влачат, а тежките им стъпки отекват наоколо.
Тенекетата ме напъхват в пържилника ми на Пъклолаз. Парливата му воня ми внушава чувството, че съм в безопасност, че владея положението. Но не е така. Завличат ме далеч от нея, в самия център на Мегдана и ме запращат на ръба на бесилото. Металните стъпала са ръждясали и мръсни. Вкопчвам се в тях и поглеждам нагоре, към върха на бесилото. Всеки от двайсет и четиримата Говорители държи в ръка кожен ремък. Те ме чакат горе на платформата.