Вземам със себе си само Виещите и те изпреварват листенцата, докато се спускаме надолу.
Всички сме с гравиБотуши и брони и носим пулсЮмруци и пулсМечове. Снегът се е стопил в земите на Марс и го е заменила кална почва, утъпкана от нозете на нашествениците. Планините са обвити в мъгла. Мирише на пръст и обсада. Нашите кули Фобос и Деймос са се превърнали в отломки. Катапултите, подарени на обсадителите, са си свършили работата. Напреднали са и с обработката на стените на старата ми крепост. Фасадата е в руини и е обсипана със стрели, гърнета с катран, мечове, брони и телата на няколко ученици.
Почти сто души обсаждат Марс. Лагерът им е близо до линията на дърветата, но около крепостта е издигната ограда, за да спре всякакви внезапни нападения от укреплението. Зимата е била дълга и за двете страни, въпреки че забелязвам слънчевите тенджери, портативните нагреватели хранителните пакети на обсадната войска на Чакала - състояща се от Юпитер, Аполон и четвърт от Дом Плутон. Няколко кръста се издигат в полите на склона, обърнати към крепостта. На кръстовете са разпънати три тела. Гарваните ми съобщават в какво състояние са. Единственият признак на съпротива от страна на Дом Марс, който забелязвам, е нашият флаг - вълкът на Марс, одрипавял и обгорял. Той виси - почти няма вятър.
Виещите и аз се спускаме от небето като златни богове. Парцаливите ни наметки плющят зад гърбовете ни. Но ако обсадителите са очаквали ние да сме Проктори, които им носят още дарове, нямало е как да сбъркат повече. Приземяваме се тежко. Първо - Виещите. Един, двама, трима, единайсет. А аз съм начело и щом кацам, врагът се разпръсва пред мен в пълен ужас.
Жътваря си е дошъл у дома.
Навеждам се и загребвам шепа от земята на Дом Марс, докато войниците ми вършат моята работа наоколо. Марс. У дома. Развявал съм друго знаме, ала моят Дом ми липсваше. Врагове тичат да ме нападнат. Виждат острието ми, знаят кой съм. Вървя, неуязвим. Моята пудсБроня е моят щит. Севро и Виещите са моят меч.
Отивам до трите кръста, взирам се нагоре и виждам Антония, Касандра и Викс.
Предателите. Какво ли са направили този път?
Антония е още жива, както и Викс, който едва диша. Нареждам на Паламидата да ги свали и да ги откара обратно на Олимп при медБотовете. Те ще трябва да живеят със съзнанието, че са прерязали гърлото на Лея. Дано ги измъчва. Оставам в полите на хълма. Провиквам се, за да им кажа кой съм. Но те вече знаят, защото знамето на Марс се спуска надолу и на негово място се вдига мръсен чаршаф с набързо изрисуван на него извит Секач.
- Жътваря! - крещят те, сякаш съм тяхното спасение. -Прим!
Защитниците са дрипави, мръсни и измършавели. Някои са толкова немощни, че се налага да ги изнесем на ръце от развалините на крепостта. Тези, които могат да ходят, идват да ме поздравят, козируват или ме целуват по бузите. Които не могат, докосват ръката ми, когато минавам. Има счупени крака и смазани ръце. Всички тях ще ги оправят. Откарваме ги на Олимп. Дом Марс няма да ни е от полза в предстоящата битка и затова използвам войници от Плутон, Юпитер и Аполон. Нареждам на Клоуна и Чакълчето да поробят всички тях със знамето на Марс. Мършаво момче, което не мога да позная, ми го донася. Но когато ме притиска в прегръдката си на скелет -прегръдка, толкова силна, че чак ме заболява, разбирам кой е.
Безмълвно ридание отеква в гърдите ми.
Той мълчи, докато ме прегръща. После тялото му се разтърсва като тялото на Пакс, когато посрещна смъртта. Само че това са тръпки на радост, а не на болка.
Рок е жив.
- Моят брат! - изхлипва той. - Моят брат!
- Мислех те за мъртъв. - Притискам крехкото му тяло. -Рок, мислех те за мъртъв! - Притеглям го към себе си. Косата му е толкова рядка! Усещам костите му през дрехите. Той е като мокър парцал, увил се около бронята ми.
- Братко! - възкликва той. - Знаех си, че ще се върнеш. В душата си го знаех. Това място бе пусто без теб. - Усмихва ми се с такава гордост!
Прим на Дом Диана беше права. Дом Марс е пожар. И гладува ужасно. Рок има белези по лицето. Той тръсва глава и разбирам, че иска да ми разкаже - къде е бил, как се е върнал. Но това - по-късно. Той се отдалечава с куцукане. Куин, едноуха и уморена, тръгва с него. Изговаря беззвучно „благодаря“ и обгръща с длан кръста на поета по начин, от който разбирам, че е напуснала Касий.
- Той все говореше, че ще се върнеш — усмихва се тя. -Трябва да го е знаел.
Полукс, когато го виждам, все още си е майтапчия. Гласът му е продран, той сграбчва ръката ми. Куин и Рок крепели Дома, обяснява ми той. Касий се предал много отдавна. Чакал ме в щаба.