- Не го убивай... моля те. Онова направо му изяде разсъдъка. Онова, което ти стори, го изяде целия - всички разбрахме. Затова само го пусни да се пръждоса от това място, пич. То ти бърка в мозъка. Кара те да забравиш, че нямаме избор. -Полукс ритва буца кал. - Копелетата ме бяха сложили с едно момиченце, знаеш ли.
- На Посвещението?
- Сложили ме бяха в двойка с момиченце. Опитах се да я убия нежно... но тя не умираше. - Полукс изсумтява нещо и ме тупва по рамото, после се мъчи да се засмее кисело. - Сурово постъпиха с нас, ама поне не сме Червени, схващаш ли?
Да, бе.
Той ме оставя сам в старата ми крепост. Тит умря на мястото, където стоя. Поглеждам главната кула. Сега е по-зле, отколкото по негово време. Всичко сега е някак си по-зле.
Кървава шлака! Защо Мустанга трябваше да ме предаде? Сега всичко познато е мрачно. Сянка, паднала върху живота. Толкова много пъти можеше да ми го каже. Но никога не ми го каза. Знаех, че искаше да говори с мен, когато бях с Чакала, но най-вероятно само за нещо маловажно. Някаква дреболия. Или би предала кръвта си заради мен? Не. Ако би го сторила, щеше да сподели, преди да й дам половината си армия. Тя взе и своето знаме, и знамето на Церера. Защо ли й трябваха толкова много знамена, освен за да тръгне на война срещу мен? Струва ми се, сякаш тя е убила Ео. Сякаш тя й е надянала примката, а аз дръпнах краката. Тя е дъщеря на баща си.
Усещам онова леко прищракване в ръцете ми. Предадох
Ео.
Изплювам се върху камъните. Устата ми е пресъхнала. Нищо не съм пил цяла сутрин. Главата ме боли. Време е да си „пусна топките“, както се изразяваше чичо Нарол. Време е да видя Касий.
Той седи с изваден йонМеч на масата на Дом Марс, на стола, върху който изрязах моята Сигла. Флагът на Марс лежи в скута му. Ръката на Прим виси на врата му. Толкова време мина, откакто той заби този меч в корема ми. Сега оръжието изглежда глупашки. Играчка, реликва. Толкова съм се отдалечил от тази стая, от този меч, от обсега му, ала погледът му кара сърцето ми да спре. Усещам вината като черна горчилка в гърлото си. Тя изпълва гърдите ми и ме изпива.
- Съжалявам за Юлиан - казвам му.
Къдрите му са златни, ала сплъстени от пясък и мазнина. Там гнездят бълхи. Още е красавец, още е по-красив, отколкото някога ще бъда аз. Но искрата в очите му е угаснала. Време и пространство далече от това място - от това има нужда душата му. Обсадата се е проточила месеци. Месеци на гняв и поражение. Месеците загуби и вина са пресушили всичко онова у него, което го прави Касий. Какъв клетник! Жал ми е за него. Досмешава ме. След като той заби нож в корема ми, ми е жал за него. Той никога не е губил битка. Той единствен от всички Примове може да го каже освен Чакала. Ала въпреки това сваля знака и ми го подхвърля.
- Ти победи. Ала струваше ли си? - пита Касий.
-Да.
- Никакви колебания... - кимва. - Това е разликата между теб и мен.
Оставя долу знамето и меча си и идва толкова близо, че усещам вонята на дъха му. Мисля си, че ще ме прегърне. Искам да го прегърна, да му се извиня и да го помоля за прошка.
Тогава Касий обелва струпей от кокалчетата си, засмуква потеклата кръв и ме стряска, като я изплюва в лицето ми.
- Това е кръвна вражда! - изсъсква той на висшеЖаргон. - Ако някога се срещнем пак, ти си мой и аз съм твой. Ако някога пак си поемем дъх в една и съща стая, дъхът на единия ще спре. Чуй ме сега, жалък червей! Ние сме дяволи един за друг, докато едното от сърцата ни не спре да бие! А сега гний!
Това е официална, хладнокръвна декларация, която изисква от мен само едно. Кимвам. И Касий си тръгва. След като излиза, стоя и треперя. Сърцето думка в гърдите ми. Не всички грехове се опрощават.
Вземам флага на Марс и си закачам знака на Прим. Гледам картата на стената. Моето знаме със Секач плющи над всички крепости там. Сега тези крепости принадлежат на мен, а не на вълка от Дом Марс. Моят Секач прилича на буквата L на Ламбда. Моят клан. Мястото, където брат ми, сестра ми, чичо ми, майка ми, приятелите ми продължават да се трудят. Сякаш цял свят ги дели от мен, ала техният символ, символът на нашето въстание - трудово сечиво, превърнато в оръжие за война - се ветрее над всички Домове на Ауреатите освен един. Плутон.
Напускам крепостта през шпила. Аз съм Червен Пъклолаз на Ликос. Аз съм Златен Прим на Дом Марс. И тръгвам на последния си бой в тази долина, кърваво проклятие да я стигне дано! След това започва истинската война.
44.НАЧАЛОТО
В мое отсъствие Такт е поел командването. Този човек е жесток звяр, ала е моят жесток звяр. И с него до мен войските ми са готови за кръвопролитие. Нашите брони блестят. Триста войници. Деветдесет нови роби. Те няма да имат шанс да заслужат свободата си. ГравиБотушите не са стигнали за всички, броните също, но всеки е получил по нещо. Умрелите коне и Виещите се групират заедно до ръба на Планината Олимп. Те се взират надолу - тънка златна дъга - в земята на километър под нас. Нашите противници са в планините. Когато Мустанга и Чакала се зададат откъм снежните върхове, те ще са в неизгодно положение. Ние сме разположени най-високо. Остатъкът от войските ми - бившият отряд на Пакс и този на Найла - охранява златната крепост и Прокторите. И робите са там. Иска ми се Пакс да беше до мен. В сянката му винаги се чувствах в по-голяма безопасност.