Директор Клинт е дребна жена с лице като суров планински връх. Успява да се пошегува, че за първи път провеждали церемонията на такова високопоставено място. Но е убедена, че ще е за последен. Не така трябва да се играе тази игра - ала това действително говорело за моите творчески способности и за моята хитрост. Като че много ме харесва и ме нарича с нежност „Жътваря“. Всъщност като че всички много ме харесват. Въпреки че някои са нащрек - личи си. Властниците са склонни да не харесват онези, които нарушават правилата.
- Подборниците от всички Домове реват да те привлекат, момчето ми. Ще имаш избор, макар че първото предложение се пада на Марс. Ти си решаваш. Толкова много възможности за избор за Жътваря! - хихика Клинт.
И Белона, и Август, кръвните врагове, ме гледат така, все едно съм змия. Убих сина на единия и посрамих сина на другия. Убеден съм, че може да стане неловко.
Церемонията е кратка. Придружителите се суетят наоколо. Това е само формалност. Истинската церемония ще се проведе в Егия, където ще има грандиозен фестивал, тържество, което да подпали небесата в холоприсъствието на самата Суверен. Пийване, танцьори, атлети, огнегьлтачи, роби за наслада, средства за подсилване на сетивата, прашец „шип“, политици, или поне така ми разправя Мустанга. Странно ми е да мисля, че другите ги е грижа за случилото се с нас тук, странно ми е да мисля, че толкова много Златни са вятърничави същества. Те представа си нямат какво е да заслужиш белега на Безподобен белязан. Да пребиеш момче до смърт в студена каменна стая. Но ще ни честват. За кратко забравих срещу кого воювахме. Забравих, че това е раса, която се бори адски, за да спечели някакви лекомислени неща, защото толкова силно копнее за тях. Не разбирам този порив. Института го разбирам, войната я проумявам. Но не разбирам онова, което предстои в Егия, нито това, което ще последва. Може би затова повече приличам на Железните Златни. Най-добрите сред Безподобните. Тези, които са като Предците. Тези, които са унищожили с ядрено оръжие цяла планета, въстанала срещу управлението им. В каква твар съм се превърнал!
Когато всичко вече е казано и сторено, директор Клинт ме закичва с някакъв знак, намига ми и ме докосва по рамото. А после се разпръсваме. Просто така. Играта свърши и ни казват, че капсулите са готови да ни откарат у дома, където родителите чакат да изразят своето одобрение или да се отрекат от разочаровалите ги синове и дъщери. Просто така. Дотогава се разкарваме наоколо и се чувстваме глупаво във всичките ни събрани брони и всичките ни оръжия, които сега значат толкова малко. Гледам своя Секач и се питам колко ли безполезен е станал. Уж трябва да се поздравяваме един друг, да ликуваме или нещо такова. Но цари тишина. Глуха тишина, и за победилите, и за загубилите.
Празен съм.
Какво да правя сега? Вечно имаше страх, вечно имаше тревога, вечно имаше причина да трупаш оръжия и храна, вечно имаше мисия или изпитание. А сега - нищо. Само вятърът духа над нашето бойно поле. Пусто бойно поле, изпълнено единствено с ехото на загуби и научени неща. Приятели. Уроци. Скоро всичко ще е само спомен. Чувствам се така, сякаш любимата ми е умряла. Копнея да заплача. Чувствам се кух. Без посока. Поглеждам Мустанга. Дали тя ще запази някакви чувства към мен? И тогава АрхиГубернатор Август внезапно ме хваща за лакътя и ме повежда настрана от останалата зашеметена младеж.
- Аз съм зает човек, Жътварю - започва той, като произнася подигравателно прякора ми. - Затова ще бъда прям. Ти създаде усложнения в живота ми.
Когато ме докосва, ми се иска да изпищя. Тънките му устни не изразяват нищо. Носът му е прав. Очите му гледат презрително и са направени от живите въглени на угасващо слънце. Тъй безподобен. И все пак не е красив. Неговото лице е издялано от гранит. Хлътнали бузи. Мъжествена, груба кожа, не помургавяла като кожата на глупаците по холото или на Феичките, които се шляят из нощните клубове. Той лъха на власт така, както Розовите лъхат на парфюм. Иска ми се да превърна това лице в разкъсана мозайка.
- Да. - Това е всичко, което казвам.
Той не се усмихва.
- Жена ми е просякиня. Тя ме умоляваше да помогна на сина й да победи.