- Какъв ужас е един подобен повод, приятели мои - провиква се Магистрат Подгин. Медните му гравиБотуши бръмчат над мен, а той се рее във въздуха. - О, как се натягат връзките, които ни свързват, когато някой реши да престъпи Закона, закрилящ всички ни! Дори и най-младите и най-добрите се подчиняват на Закона. На Реда! Без тях щяхме да сме животни! Без покорство, без дисциплина, колонии нямаше да има! А малкото съществуващи колонии щяха да са разкъсани от безредици! Човекът щеше да е прикован към Земята! Човекът щеше вечно да се въргаля на тази планета до сетния ден! Но Редът! Дисциплината! Законът! Те дават възможности на нашата раса! Прокълнато да е съществото, което престъпва тези спогодби!
Речта е по-изразителна от обикновено. Подгин се старае да впечатли някого с интелигентността си. Поглеждам от стълбите нагоре и пред погледа ми се разкрива картина, която през ум не ми е минавало, че някога ще видя. Очите ми парят, щом го погледна заради блясъка на косата му, на Сиглите му. Аз виждам Златен. Тук, на това нечисто място, той изглежда така, както си представям, че изглеждат ангелите. С мантия в златно и черно. Загърнат в слънцето. На гърдите му реве лъв.
Лицето му на властник е старо, жестоко и чисто. Косата му блести, пригладена назад. Ни усмивка, ни недоволство не извиват тънките му устни - единствената резка, която виждам, е белег покрай дясната му скула.
От холото съм научил, че подобен белег носят само най-благородните Златни. Наричат ги Безподобните белязани -мъже и жени от управляващия Цвят, завършили Института, където изучават тайните, които някога ще позволят на човечеството да колонизира всички планети в Слънчевата система.
Той не ни говори. Говори на друг Златен - висок и слаб, толкова слаб, че първо го помислих за жена. Неговото лице не е белязано и е намазано със странна паста, за да подчертае руменината на бузите му и да прикрие бръчките. Устните му лъщят, а блясъкът на косата му е различен от този на неговия господар. Той е гротескна гледка и мисли същото за нас. Души из въздуха надменно. По-възрастният Златен му говори тихо, а нас ни пренебрегва.
А и защо да ни говори? Ние не сме достойни за словата на Златен. Не мога да го погледна. Струва ми се, че с червените си очи омърсявам златно-черната му премяна. Обзема ме срам и после разбирам защо.
Лицето му ми е познато. Всеки мъж и жена от колониите би разпознал това лице. Освен Октавия ау Лун, това е най-известното лице на Марс - лицето на Нерон ау Август. Архи-Губернаторът на Марс е дошъл да гледа как ще ме бият с камшици, довел си е и свита. Двама Гарвани (Обсидианови, по-точно казано) се реят безшумно зад него. Черепошлемовете им подхождат на техния Цвят. Аз съм роден да копая в пръстта. Те са родени да убиват хора. Стърчат над мен с повече от две педи. Всяка от масивните им длани е с осем пръста. Оглеждат.И оите им ми напомнят за студенокръвните пъклени пепе-Лиики, от които гъмжат нашите мини. И двете са влечуги.
В свитата му има още десетина души, включително и един по- дребен Златен, който явно е чиракът му. Още по-красив е от Архи-Губернатора и като че изпитва неприязън към слабия, Женствен Златен. Дошъл е и холоснимачен екип от Зелени-дребосъци в сравнение с Гарваните. Косите им са тъмни - не зелени като очите и Сиглите по ръцете им. Тези очи блестят oтфренетична възбуда. Не се случва често да наказват Пъклолази за назидание и затова те ме превръщат в зрелище. Чудя се колко ли още миньорски колонии гледат. Всичките - щом Архи- Губернаторът е тук.
Изнасят цяло представление, докато ми събличат пържилката, в който току-що са ме напъхали. Виждам се на холоекрана горе, виждам венчалния си ширит, окачен на връвта на врата ми. Изглеждам по-млад, отколкото се чувствам, и по-слаб.Помъкват ме нагоре по стълбите и ме навеждат над метален сандък до примката, където висеше баща ми. Треперя, докато ме полагат върху студената стомана и стягат ръцете ми в окови. Усещам мириса на синтетичната кожа на камшиците, чувам кашлицата на един от Говорителите.
- Нека справедливостта да възтържествува! - извиква Подгин.
А после върху мен се стоварват камшиците. Общо четирийсет и осем. Не са меки - дори и този на чичо ми. И няма как да са. Камшиците се врязват със стон в плътта ми и се извиват във въздуха със странен шум, сякаш оплакват мъртвец. Музика на ужаса. Накрая вече нищо не виждам. На два пъти припадам и всеки път, щом се свестя, се чудя дали гръбнакът ми се вижда по холото.