Това е показно, всичко е показно за тяхната власт. Оставят Тенекето Дан Грозния да се прави на състрадателен, сякаш му е жал за мен. Той шепне на ухото ми насърчителни думи, достатъчно силно, че да ги улавят камерите. И когато последният камшик се стоварва върху гърба ми, Дан се намесва, сякаш за да спре следващия удар. Подсъзнателно си мисля, че той ме спасява. Благодарен съм. Иска ми се да го целуна. Той е спасението. Но си знам, че съм получил полагаемите ми се четирийсет и осем удара.
Извличат ме настрани. Не забърсват кръвта ми. Убеден съм, че съм пищял, че съм се посрамил. Чувам ги как довеждат жена ми.
- Дори и младите, дори и красивите не могат да избегнат правосъдието. Ние, всички Цветове, сме длъжни да пазим Реда, Правосъдието. Без тях ще настане анархия. Без покорство ще се възцари хаос! Човекът ще загине върху облъчените пясъци на Земята. Ще пие от взривените морета. Трябва да сме единни! Нека справедливостта да възтържествува!
Думите на МинМагистрат Подгин кънтят на кухо.
Никой не се сърди, че съм пребит и окървавен. Но когато завличат Ео върху бесилото, се надигат викове, проклятия. Дори и сега тя е прекрасна, дори и когато светлината, с която я видях да сияе преди три дни, е угаснала. Дори и когато ме съзира и лицето й се облива в сълзи, тя е ангел.
Всичко това - заради едно малко приключение. Всичко това - за една нощ под звездите с мъжа, когото обича. Ала тя е спокойна. Ако някой се страхува, то това съм аз, защото усещам нещо странно да витае във въздуха. Кожата й настръхва, когато я просват върху студения сандък. Тя се разтреперва. Как ми се иска моята кръв да го бе стоплила за нея!
Когато започват да я удрят с камшиците, аз се мъча да не гледам. Но още повече ще боли, ако я изоставя. Погледът й намира моя. Очите й блестят като рубини и трепват всеки път, щом камшикът се стовари върху тялото й. Скоро всичко това ще свърши, любов моя. Скоро ще заживеем отново. Само издръж на камшиците и ще си върнем всичко. Но ще издържи ли тя на толкова много удари?
- Прекратете това - казвам на Тенекето до мен. - Прекратете го! - умолявам. - На всичко съм готов! Ще се подчиня! Аз ще поема нейните камшици! Само прекратете това, копелета, кърваво проклятие да ви стигне! Прекратете го!
Архи-Губернаторът ме поглежда, но лицето му е златно, без нито една пора, безстрастно. Аз съм само най-долната мравка и нищо повече. Саможертвата ми ще го впечатли. Той ще почувства състрадание, ако се унижа, ако се хвърля в огъня за любовта. Ще му дожалее. Така е в приказките.
- Ваше високоблагородие, нека аз поема наказанието й! -Умолявам. - Моля ви! - Настоявам, защото в очите на жена ми съзирам нещо и то ме ужасява. Виждам съпротивата в нея, когато кървави ивици нашарват гърба й. Виждам как в нея се надига ярост. Тя не се бои и има причина.
- Не, не, не! - моля я. - Не, Ео, моля те, недей!
- Запушете устата на тоя нещастник! Гласът му боде слуха на Архи-Губернатора! - нарежда Подгин. Моста натиква възел с камък в устата ми. Задавям се и плача.
Когато тринайсетият камшик се стоварва на гърба й, Ео ме поглежда в очите за последно, а после запява. Тиха, жална мелодия - като песента, която шепнат дълбоките мини, щом вятър полъхне из изоставените шахти. Песента на смъртта и плача, забранената песен. Досега съм я чувал само веднъж.
Заради това ще я убият.
Гласът й е мек и истински, не може да се мери с нея по красота. Той отеква из Мегдана, издига се като неземния вик на сирена. Камшиците спират. Говорителите тръпнат. Дори и Тенекетата тъжно клатят глави, щом разпознават думите. Малцина искрено обичат да гледат как изгаря красотата.
Подгин поглежда неловко Архи-Губернатора Август, който се спуска със златните си гравиБотуши, за да наблюдава по-отблизо. Лъскавата му коса блести над благородното му чело. Лъчите се отразяват във високите скули. Златните очи оглеждат жена ми, сякаш внезапно на червей са му поникнали пеперудени крила. Белегът му се извива и гласът му прелива от могъщество:
- Нека пее! - Казва той на Подгин с неприкрит интерес.
- Но, господарю...
- Нито едно животно, освен човека, не се хвърля доброволно в пламъците, Меден. Наслади се на гледката. Няма да я видиш повече. - После се обръща към снимачния екип: -Продължавайте да снимате. Ще изрежем онова, което сметнем за непоносимо.
Колко напразна карат да изглежда думите му нейната саможертва.
Но за мен Ео никога не е била по-прекрасна, отколкото в този миг. Пред лицето на хладнокръвната власт тя е огън. Това е момичето, което танцуваше в задимената кръчма, развяло алена грива. Момичето, което ми оплете венчален ширит от своята коса. Момичето, което избира да умре заради песента на смъртта.