Обич моя,
припомни си ти плача, когато зимата умря. 3а пролетните небеса -те тътнеха, ревяха, ала ние във земята, засяхме свойте семена,
Засяхме песен срещу алчността.
И долу в долината
чуй, жътварят жъне, жъне,
жъне,
долу в долината чуй, жътварят пее за отишлата си зима.
Мой сине,
тежките окови припомни си ти,
когато златни държаxa железните юзди -крещяхме,
гърчехме се и пищяхме за долината наша,
3а която си мечтахме.
Когато гласът й най-сетне се надига и думите на песента свършват, знам, че съм я загубил. Тя се превръща в нещо много по-важно... и бе права - аз не разбирам.
- Старовремска песничка. Но само това ли знаеш? - пита и Архи-Губернаторът, когато тя замлъква. Втренчил се е в нея, ала говори на висок глас, говори на тълпата, на онези, които гледат в другите колонии. Антуражът му се киска присмехулно на оръжието на Ео - някаква си песен. Какво е една песен? Ноти на вятъра! Не може да се мери с неговата власт, срещу която е тръгнала на щурм.
Той ни посрамва:
- Някой от вас иска ли да попее с нея? Умолявам ви, храбри Червени от... - поглежда помощника си, който изговаря беззвучно името с устни - Ликос, запейте с нея, ако ви е угодно.
Камъкът ме задушава, едва дишам. Скърцам със зъби. По лицето ми струят сълзи. Нито един глас не се надига в тълпата. Виждам майка ми - трепери от ярост. Кийран притиска жена си в прегръдка, Нарол е забил поглед в земята, Лоран ридае. Всички са тук, всички мълчат. Всички ги е страх.
- Уви, Ваше високоблагородие, момичето се оказа само в своята разпаленост - заявява Подгин. Ео има очи само за мен. - Явно нейното мнение е мнение на единак, на отхвърлен. Може би да продължим?
- Да - отвръща лениво Архи-Губернаторът. - Имам уговорена среща с Аркос. Обесете ръждивата кучка, че иначе ще продължи да вие.
6.МЪЧЕНИКЪТ
За Ео аз не откликвам с ярост - аз съм самата ярост. Аз съм самата омраза! Всичко съм! Но я гледам в очите дори когато я отвеждат и нагласят примката на шията й. Поглеждам Моста и той мълчаливо вади запушалката от устата ми. Зъбите ми никога вече няма да са същите. В очите на Тенекето напират сълзи. Оставям го и се препъвам, вцепенен, към подножието на ешафода, та Ео да ме вижда, докато умира. Това е нейният избор. Аз ще съм с нея до края. Ръцете ми треперят. Сред тълпата зад мен се чуват ридания.
- Последните ти думи - на кого ще ги кажеш, преди правосъдието да възтържествува? - пита я Подгин, подгизнал от състрадание за пред камерата.
Приготвям се да чуя от устата й своето име, но тя не го произнася. Очите й са се впили в моите, но тя извиква сестра си:
-Дио!
Думата потреперва във въздуха. Сега тя се бои. Не реагирам, докато Дио се изкачва по стълбите на ешафода - не разбирам, ала няма да ревнувам. Това не е заради мен. Аз яимам. И тя е направила своя избор. Не разбирам, ала няма да позволя тя да се усъмни в любовта ми, преди да умре.
Дан Грозния трябва да помогне на Дио да се изкачи на бесилото- тя се препъва и е объркана, когато се навежда към сестра си. Каквото и да си казват, аз не го чувам - но от Дио се изтръгва стон, който ще ме преследва завинаги. Тя се разридава и ме гледа. Какво й е казала жена ми? Жените плачат. Мъжете си бършат очите. За да издърпат Дио настрана, се налага да я зашеметят, но тя се вкопчва в нозете на Ео и ридае. Архи- Губернаторът кимва, макар да му е толкова безразлично, че дори не поглежда, докато бесят Ео, също като баща ми.
- Живей за нещо повече - изговарят беззвучно устните й, тя бръква в джоба си и вади хеманта, който й подарих, смачкан и сплескан. После изкрещява на всички събрали се: - Разкъсайте оковите!
Капакът под стъпалата й се отваря. Тя пропада надолу и за миг косата й се развява над главата, разцъфва в червено. После краката й ритат във въздуха и тя пада. Тънкото й гърло се задавя. Очите й се отварят широко-широко. Да можех само да я спася! Да можех да я защитя, ала светът е студен и свиреп към мен, не се огъва така, както на мен ми се иска. Слаб съм. Гледам как жена ми умира и моят хемант пада от ръката й. Камерата заснема всичко. Втурвам се напред, за да целуна глезена й, прегръщам нозете й. Няма да позволя тя да страда.
На Марс притеглянето е слабо, за да се счупи вратът, трябва да дръпнеш краката. Това предоставят на любимите хора.
Скоро вече не се чува никакъв звук - дори и скърцането на въжето.
Жена ми е твърде лекичка.
Тя още беше момиче.
После се разнася тътенът на заглъхващата погребална музика. Юмруци, тупащи по гърди. Хиляди. Бързо като разтуптяно сърце. Забавят се. Един удар в секунда. Един удар на пет секунди. На десет. А после - никога повече и опечалените маси се разпръсват като прах от шепа, докато дълбоко в старите тунели вият ветрове.