А Златните отлитат.
Бащата на Ео, Лоран и Кийран цяла нощ седят пред вратата ми. Казват, че са дошли да ми правят компания. Но са там, за да ме пазят, да се погрижат да не умра. Искам да умра. Майка ми превързва раната ми с коприна - сестра ми Лиана я е откраднала от Паяжинотъкачницата.
- Поддържай сух нервонуклеика, иначе ще ти остане белег.
Какво са белезите? Колко незначителни са те! Ео няма да ги види - защо ли да ми пука? Тя няма да прокара длан по гърба ми. Никога няма да целуне раните ми.
Няма я вече.
Лежа в нашето легло по гръб, за да чувствам болката и да забравя жена си. Ала не мога да забравя. Дори и сега тя още виси на бесилото. Сутринта, на път за мините, ще мина покрай нея. Скоро ще завони и ще започне да се разлага. Красивата ми жена сияеше твърде ярко, че да живее дълго. Все още чувствам как вратът й изпуква в ръцете ми - сега те треперят в тъмното.
В спалнята ми има таен тунел, който много отдавна, още като дете, издълбах в скалата, за да мога да се измъквам навън. Сега го използвам. Тръгвам по тайния път и крадешком се спускам надолу от дома ми, та родът ми никога да не ме види как се изнизвам в полумрака.
В общината е тихо. В тишината се чува само холото - на екрана жена ми умира под музикален съпровод. Намерението им е било да покажат, че непокорството е напразно. И успяват, ала във видеозаписа има и друго. Показват как бият с камшици мен, после Ео и през това време пускат нейната песен. И докато тя умира, те пак я пускат и това придава на видеото точно обратното въздействие. Дори и да не ми беше жена, аз виждам мъченица, виждам как въжето на жестоки мъже кара хубавата песен на младо момиче да замлъкне.
- Разкъсайте веригите! - извиква Ео. После тя изчезва и екранът почернява. Той пращи. Образът се показва отново. Ео пак го изкрещява. Отново черно. Стандартното програмиране се включва, за последен път я показва как крещи, а след това се появявам аз и дръпвам краката й. А после - смущения.
Докато вървя към Мегдана, улиците са притихнали. Нощната смяна скоро ще се върне. Най-сетне чувам шум и на улицата един човек ми прегражда пътя. Лицето на чичо ми се хили злобно от сенките. Над главата му виси самотна крушка и осветява шишето в ръката му и парцаливата му червена риза.
- Ти си син на баща си, копеленце. Тъп и суетен.
Стисвам юмруци.
- Дошъл си да ме спреш ли, чичо?
Той изсумтява.
- Не можах да спра баща ти да се утрепе, кърваво проклятие да го стигне дано! А той беше по-свестен от тебе, проклетникът. В него имаше повече сдържаност.
Пристъпвам напред.
- Нямам нужда от твоето позволение.
- Не, малка издънчице, нямаш. - Той прокарва пръсти през косата си. - Ама това, дето си наумил, недей да го правиш. Ще съсипе майка ти - ти може да си мислиш, че тя не е знаела, че ще се измъкнеш, ама знаеше. Каза ми го. Каза, че си щял да умреш като брат ми и като твоето момиче.
- Ако майка ми е знаела, щеше да ме спре.
- Не. Тя ни оставя нас, мъжете, сами да си трошим главите. Но не това би искало твоето момиче.
Посочвам чичо с пръст.
- Ти нищичко не знаеш! Нищичко не знаеш за нейните желания. - Ео каза, че няма да разбера смисъла на това да си мъченик. Ще й покажа, че го разбирам.
- Добре де - повдига той рамене. - Щом главата ти е корава като камък, тогава ще дойда с тебе. - Подсмихва се. - Ние от Ламбда много обичаме примката.
Подхвърля ми шишето си и аз закрачвам колебливо до него.
- Да знаеш, опитах се да разубедя баща ти да не прави малкия си протест. Казах му, че думите и танцът имат значение толкова, колкото и прахът. Опитах да се разбера с него. Издъних се. Той ме просна като труп. - Чичо бавно нанася десен удар във въздуха. - В живота настъпва време, когато разбираш, че умът на човек си е дошъл на мястото и е обида да му противоречиш.
Отпивам от шишето му и му го подавам. Пиячката има странен вкус и е по-гъста от обичайното. Той ме кара да я изпия цялата.
- А твоят ум дошъл ли е? - Пита ме и се чука по главата. -Много ясно. Нали аз съм те учил да танцуваш.
- Инат като пъклена пепелянка, не казваше ли ти така? -Подхвърлям тихо и си позволявам лека усмивка.
Известно време вървя с чичо в мълчание. Той слага ръка на рамото ми. От гърдите ми напира ридание. Преглъщам го.
- Тя ме изостави - прошепвам. - Просто ме изостави.
- Трябва да е имала причина. Хич не беше глупаво това момиче.
Щом излизам на Мегдана, сълзите ми бликват. Чичо ми ме прегръща с една ръка и ме целува по темето. Само това може да ми предложи. Той не е човек, създаден за обич. Лицето му е бледо, призрачно. На трийсет и пет - и толкова стар и уморен. Белег изкривява горната му устна. Гъстата му коса е прошарена със сиво.