Нова река от пот шурва под алената превръзка на челото ми, нахлува в очите ми и ги подлютява така, че стават червени досущ като ръждивата ми коса. Едно време се мъчех да бърша потта, но само напразно дращех по лицевото стъкло на моя пържилник. И още ми се иска да я избърша. След цели три години гъделичкането и лютенето на потта са си живо нещастие.
Корона от лампи облива стените на тунела край моето седло кобур в сярножълта светлина. Лъчите им помръкват, щом погледна нагоре към тънката вертикална шахта, която издълбах днес. Над мен безценният хелий-3 блещука като течно сребро, но аз се взирам в сенките, оглеждам се за пъклени пепелянки, които, навити на кълбо в мрака, търсят топлината на моята сонда. Способни са да проникнат в скафандъра -прегризват обвивката и после гледат да се заровят там, където е най-топло, обикновено в корема ти, та да си снесат яйцата. Хапали са ме. Още го сънувам тоя звяр - черен и подобен на тлъст маслен ластар. Стават дебели колкото бут и дълги три човешки боя, но нас ни е страх от бебетата. Те не знаят как да разпределят отровата си. Също като мен, и техните предци са дошли от Земята, а после Марс и дълбоките тунели са ги видоизменили.
В дълбоките тунели е зловещо. Самотно. Ревът на сондата не успява да заглуши гласовете на приятелите ми, до един по-възрастни. Не мога да ги видя на половин километър над мен в тъмното. Те копаят високо горе, близо до входа на прокарания от мен тунел, спускат се с въжета и куки и увисват по стените на тунела, за да се доберат до тънките жили хелий-3. Копаят с еднометрови сонди и поглъщат плявата. Тази работа също изисква шеметна сръчност на ръцете и краката, но онзи, който изкарва прехраната на бригадата, съм аз. Аз съм Пъклолазът. Такъв не може да стане кой да е - а по-млад от мен не помнят да е имало.
В мините съм от три години. Почваш на тринайсет. Щом си дорасъл да чукаш, значи си дорасъл и да бачкаш. Поне така заяви чичо Нарол. Само че аз се ожених едва преди шест месеца, та не знам защо го каза.
Ео танцува в мислите ми, докато се взирам в контролното табло и пъхам пръстите на ноктоСондата около една прясна жила, разтапям и изстъргвам скалата, за да изолирам минерала, без да го съсипя. Ео. Понякога ми е трудно да я назова наум другояче освен с името, с което я наричахме като деца.
Малката Ео - дребосъче, скрито под червена грива. Червена като скалата около мен - не истинско червено, а с цвета на ръжда. Червена като нашия дом - Марс. И Ео е на шестнайсет. Тя може и да е като мен, да произхожда от клан на Червени копачи - клан на песните, танците и пръстта, но сякаш е родена от въздуха, от етера, който свързва звездите в пъстра мозайка. Не че някога съм виждал звездите. Никой Червен от миньорските колонии не вижда звездите.
Малката Ео. Искаха да я омъжат, когато навърши четиринайсех - като всички момичета от клановете. Но тя започна да взема от намалените дажби и ме изчака да стана на шестнайсет, Венчалната възраст за мъжете, преди да увие ширита около пръста си. Знаела, че ще се оженим, каза ми тя, още когато сме били деца. Аз не знаех.
- Задръж! Задръж! Задръж!- подвиква сопнато чичо Нарол по канала за свръзка. -Дароу, задръж бе, момче!
Пръстите ми се вцепеняват. Той е високо горе заедно с другите и следи напредъка ми в своя шлем.
- Какво се палиш? - питам с досада. Мразя да ме прекъсват.
- Какво се палиш, пита Пъклолазчето - киска се старият Барлоу.
- Газов джоб, ето какво! - тросва се Нарол. Той е Говорителят на нашата бригада от над двеста души. - Задръж. Ще извикам сканБригада да провери подробностите, преди да ни вдигнеш във въздуха и да ни пратиш в пъкъла.
- Онзи газов джоб ли? Дреболия! - възкликвам. - По-скоро е газова пъпка! Ще се оправя с него.
- Изкарал на сондата една година и вече се мисли за толкова печен, че може да различи главата си от задника! - добавя ехидно старият Барлоу. - Спомни си какво е казал нашият златен водач. Търпение и послушание, малкият! Търпението е най-добрата съставка на доблестта. А покорството - най-добрата съставка на човечността. Слушай по-възрастните!
Щом чувам тази епиграма, завъртам очи. Ако по-пъзрастните умееха онова, дето го върша аз, може би щеше да има за какво да ги слушам. Те обаче са ударени и в ръцете, и в главата. Понякога ми се струва, че им се иска и аз да съм същият като тях, особено на чичо ми.
- Тъкмо съм се развихрил - казвам. - Ако според вас там има газов джоб, мога да скоча и да го сканирам ръчно. Нищо работа. Няма да се разтакавам.