- Кажи им на онези в долината много здраве от мен - прошепва ми той на ухото, брадата му жули шията ми. - Чукни се с братята ми от мое име и целуни жена ми от мен... Специални поздрави на Танцьора.
- Танцьора?
- Ще го познаеш. А ако видиш дядо ти и баба ти, кажи им, че още танцуваме за тях. Няма дълго да самотуват.
Той се отдалечава, после спира и казва, без да се обръща: Разкъсай веригите. Чуваш ли?
- Чувам.
Чичо ме оставя там, сред Мегдана, с жена ми, люлееща се на въжето. Докато изкачвам бесилото, знам, че камерите мс гледат от кутията. То е метално и стълбите не скърцат. Тя виси като кукла. Лицето й е бледо като тебешир, а косата й се ветрее леко, докато вентилаторите горе скърцат.
Когато въжето е прерязано със секача, който откраднах от мините, грабвам разнищения му край и внимателно я спускам надолу. Поемам жена ми в прегръдките си и заедно поемаме от площада към Паяжинотъкачницата. Нощната смяна доработва последните си часове. Жените гледат мълчаливо как отнасям Ео до отдушника. Там виждам Лиана, сестра ми. Висока и мълчалива като майка ми, тя ме наблюдава със суров поглед, ала не предприема нищо. Никоя от жените не предприема нищо. Те няма да изклюкарстват къде е погребана жена ми. Няма да проговорят - дори и срещу шоколада, който дават на шпионите. От три поколения насам са били погребани само петима души - някой винаги увисва на въжето заради това.
Това е върховната проява на любов. Безмълвният реквием за Ео.
Жените се разплакват и когато преминавам край тях, посягат да докоснат лицето на Ео, да докоснат моето и ми помагат да отворя отдушника. Промъквам жена си през тясното метално пространство, отвеждам я там, където правихме любов под звездите, където тя ми повери своите планове, а аз не слушах. Държа безжизненото й тяло и се надявам душата й да ме вижда на мястото, където бяхме щастливи.
Изкопавам дупка в основата на едно дърво. Ръцете ми, изцапани с пръстта на нашата земя, са червени като косите й, когато хващам ръката й и целувам нейния венчален ширит. Поставям външния кръг венчелистчета на хеманта върху сърцето й, вземам вътрешната пъпка и я слагам до своето. После я целувам по устните и я погребвам. Ала преди да съм приключил, се разридавам. Откривам лицето й, целувам я отново и притискам тялото си до нейното, докато виждам червено слънце да изгрява през изкуствения кръгъл покрив. Цветовете на това място парят очите ми и не мога да спра сълзите си. Когато се отдръпвам, виждам лентата си за глава да се подава от джоба й. Тя ми я уши, за да поема потта ми. Сега я напоявам със своите сълзи и я вземам със себе си.
Когато ме вижда отново в общината, Кийран ме удря по лицето. Лоран не може да говори, а бащата на Ео се е свлякъл до една стена. Смятат, че са се провалили. Чувам плача на майката на Ео. Майка ми не казва нищо, докато ми приготвя ядене. Не ми е добре. Трудно ми е да дишам. Лиана си идва късно и й помага, целува ме по главата, докато ям, и се задържа достатъчно, та да помирише косата ми. Трябва да вземам храната от чинията и да я поднасям към устата си само с една ръка. Майка ми държи другата в мазолестите си длани. Тя гледа нея вместо мен, сякаш си спомня кога е била мъничка и мека и се пита кога ли е закоравяла толкова.
Дояждам храната точно когато пристига Дан Грозния. Когато ме повличат, майка ми не става от масата. Погледът й е все така вперен в мястото, където беше ръката ми. Предполагам, вярва, че ако не вдигне очи, това няма да се случи. Дори и тя си има свой предел на издръжливост.
Бесят ме пред цялата общност в девет сутринта. Кой знае защо ми се мае главата. Сърцето ми бие странно, забавено. В ушите ми отекват думите, които Архи-Губернаторът каза на жена ми:
Само това ли знаеш?
Моите хора пеят, ние танцуваме, ние обичаме. Там е силата ни. Но освен това и копаем. А после умираме. Рядко ни се пада да изберем защо. Този избор е сила. Този избор е бил и е единственото ни оръжие. Но то не стига.
Дават ми последна дума. Извиквам Дио. Очите и са зачервени и подути. Тя е крехко създание, никак не прилича на Сестра си.
-Какви бяха последните думи на Ео? - Питам я, макар и устните ми да се движат мудно, странно.
Тя поглежда майка ми, която най-сетне е дошла, ала сега клати глава. Има нещо, което те не ми казват. Нещо, което не искат да зная. Тайна, укривана, въпреки че ще умра.
- Тя каза, че те обича.
Не й вярвам, но се усмихвам и я целувам по челото. Дио не може да понесе още въпроси. А аз съм замаян. Трудно ми е да говоря.