- Ще й предам поздрави от теб.
Не пея. Аз съм създаден за други неща.
Моята смърт е безсмислена. Тя е любов.
Но Ео бе права, аз не разбирам. Това не е моя победа. Това е себична постъпка. Тя ми каза да живея за нещо повече. Искаше да се боря. Но ето ме, аз умирам въпреки нейното желание. Предавам се пред болката.
Обзема ме паника, каквато обзема самоубийците, когато разбират, че са сторили глупост.
Късно е.
Усещам как капакът под мен се отваря. Тялото ми пропада надолу. Въжето ожулва врата ми. Гръбнакът ми изскърцва. В лумбалния ми прешлен се забиват иглички. Кийран пристъпва със залитане напред. Чичо Нарол го изблъсква настрана. На мига, докосва стъпалата ми и дръпва надолу.
Дано не ме погребат.
ЧАСТ II
ПРЕПОДЕН
Има един фестивал, на който си слагаме маски
на демони, за да пропъдим злите духове от нашите
мъртви в долината. Понякога не успяваме.
7.ДРУГИ НЕЩА
Не виждам Ео, докато умирам. В нашия род вярваме, че когато издъхваме, виждаме обичните си хора. Те ни чакат в една зелена долина, където въздухът е напоен с уханието на дим от горящи дърва и мириса на яхнии. Това е мястото за очакване. Там има един старец с роса по шапката, който варди долината - и той стои с нашите роднини и ни чака на застлан с камъни път, край който пасат овце. Казват, че мъглата там е свежа, а цветята - уханни, и че погребаните изминават по-бързо каменния път.
Но аз не виждам моята любима. Не виждам долината. Не виждам нищо друго освен призрачни светлини в мрака. Усещам натиск и разбирам, както би разбрал всеки миньор, че ме погребват под земята. Надавам безмълвен вик. В устата ми нахлува пръст. Обзема ме паника. Не мога да дишам, не мога да помръдна. Земята ме прегръща и най-сетне аз я разравям и се измъквам на свобода, жадно поемам кислород, задъхвам се и изплювам пръст.
Чак след минути вдигам очи от коленете си. Намирам се в изоставена мина, стар тунел, отдавна опустял, но все още свързан с вентилационната система. Мирише на пръст. До гроба ми гори самотен ярък фенер и хвърля странни сенки по стените. Светлината му обгаря очите ми като слънцето, докато изгряваше над гроба на Ео.
Не съм мъртъв. Това достига до съзнанието ми за доста повече време, отколкото предполагах. Но кървава рана опасва врата ми там, където въжето се е врязало в кожата. Гръбнакът ме боли толкова силно, че не мога да погледна настрана, без да извърна цялото си тяло. А раните от камшика по гърба ми са пълни с пръст.
И все пак не съм мъртъв.
Чичо Нарол не е дръпнал достатъчно силно краката ми. Но несъмнено Тенекетата щяха да проверят - освен ако не ги е домързяло. Не пресилвам, като си го мисля, но тук играе нещо друго. Докато вървях към бесилото, бях твърде замаян. Дори и сега усещам, че нещо тече по вените ми - летаргия, все едно съм бил упоен. Това е работа на Нарол. Упоил ме е. Той ме е погребал. Но защо? И как е успял да се измъкне и да не го хванат, когато е смъкнал тялото ми долу?
Когато от мрака зад фенера се чува тихо боботене, знам, че ще получа отговори. Всъдеход, подобен на метален бръмбар с шест колела, пълзи по билото на дълъг тунел. Когато спира пред мен, предната решетка избълва пара със съскане. Осемнайсет фара изгарят очите ми; от двете страни на возилото излизат силуети, врязват се в сиянието на фаровете и ме сграбчват. Твърде зашеметен съм и не се противя. Ръцете им са мазолести като ръце на миньори, а лицата им са скрити зад маските на демони от Октомврийска нощ. Ала ме придвижват внимателно, въвеждат ме, а не ме вкарват насила през люка на машината.
Вътре във всъдехода лампата свети в кървавочервено. Сядам в износена метална единична седалка срещу двете фигури, които ме доведоха тук от гроба. Маската на жената е бледа, бяла и рогата като какодемон. Тъмните й очи проблясват през дупките. Другата фигура е плах мъж. Той е жилав и мълчалив,
И като че се плаши от мен. Маската му - озъбено лице на прилеп- не може да скрие срамежливите му погледи или как си кърши ръцете - признак за уплаха, както чичо Нарол винаги е тердял, когато ме учеше да танцувам.
-Вие сте Синове на Арес, нали? - правя догадка.
Слабакът трепва, а очите на жената ме изглеждат подигравателно.
- А ти си Лазар - казва тя. Намирам гласа й за студен и ленив - той си играе със слуха така, както котката си играе с уловена мишка.
- Дароу съм.
- А, знаем те кой си.
- Не му казвай нищо, Хармъни! - Избърборва слабакът. -Танцьорт не ни е упълномощил да обсъждаме с него каквото и ла било, докато не се приберем у дома.