-Благодаря ти, Ралф - отвръща с въздишка Хармъни на слабака и поклаща глава.
Още една маскирана фигура подкарва всъдехода през изоставените тунели. Вътрешността му се тресе и дрънчи, докато се търкаляме надолу по една изровена пътека. След като осъзнава грешката си, слабакът се размърдва неловко на седалката си, но аз съм престанал да му обръщам внимание. Тук царят е жената. За разлика от маската на слабака, нейната е направена от дигитален материал. Тя е подвижна и лесно може да изобрази лицето не само на демон, а и на мъж или жена.Префърцунена работа. Отначало ми напомни за една история, която бях чувал някога - за бледите демони в дълбоките, забравени тунели на Марс. Сега тя прилича на дъртофелница, някоя от вещиците в рухналите градове на Земята, варили чорба от костния мозък на детски кокалчета.
- Много си зле. - Хармъни посяга да докосне врата ми. Сграбчвам ръката й и я стисвам. Костите й в ръката на един пъклолаз са крехки като куха пластмаса. Слабакът посяга към тупалката си, но Хармъни му прави жест да кротува.
- Защо не съм мъртъв? - Питам. След обесването гласът ми звучи като драскане на чакъл по метал.
- Защото Арес има мисия за теб, пъклолазче.
Тя трепва, когато стисвам ръката й.
- Арес... - В ума ми просветват изображения на бомбени взривове, откъснати крайници, хаос. Арес. Знам аз на каква мисия ще иска да ме прати той. Толкова съм безчувствен, че дори не знам какво ще отговоря, когато ме попита. Само Ео ми е в ума, не този живот. Защо не си останах в земята?
- Може ли вече да ми върнеш ръката? - пита Хармъни.
- Ако си свалиш маската. Иначе ще я задържа.
Тя се засмива и смъква маската си. Лицето й е ден и нощ -дясната страна е раздърпана и разпокъсана бъркотия от кожа, която се свлича и нагъва в гладки реки от белези. Изгаряне с пара. Позната гледка, но не и върху жени. Рядкост е жена да работи в сондажен екип.
Ала смайващото в нейното лице е неизгорената му страна. Тя е красавица, по-красива е дори от Ео. Мека кожа, бяла като мляко, скулите - изпъкнали и изящни. Ала изглежда толкова студена, толкова сърдита и жестока. Долните й зъби са неравни, ноктите - неподдържани. В ботушите й са затъкнати ножове. Пролича си, когато посегна надолу, щом хванах ръката й.
Слабакът, Ралф, притежава безлична грозота- мургаво лице, подобно на брадва, всичките му зъби стърчат и са мръсни като тръбите в Промивката. Гледа през илюминатора на всъдехода, докато се тресем и търкаляме през изоставените тунели и най-сетне стигаме осветените павирани тунелни пътища за бързо придвижване. Не познавам тези Червени и въпреки че дланите им са белязани със Сиглата на Червените, им нямам доверие. Те не са нито от Ламбда, нито от Ликос. И Сребърни да бяха, все тая.
Най-накрая мяркам през илюминатора други товарни возила и всъдеходи. Още не зная къде се намираме, ала това не ме безпокои така, както надигащата се в гърдите ми тъга.
Колкото по-дълго пътуваме и колкото повече време имам да се унеса в мисли, толкова по-силна става болката. Прокарвам пръст по венчалния си ширит. Ео е все така мъртва. Тя не ме чака в края на този път. Защо ли оживях, щом тя не оцеля? Защо дръпнах краката й толкова силно? Дали и тя можеше да оживее? Във вътрешностите ми сякаш е зейнала черна дупка. Ужасна тежест притиска гърдите ми и копнея просто да скоча от всъдехода пред някоя товарна кола. Лесно е да умреш, когато вече си се опитал да намериш смъртта. Ала не скачам - седя тук с Хармъни и Ралф. Ео искаше нещо повече за мен. Тя умря, за да стана нещо повече от поредния мъченик, а после аз се самоубих. Или се опитах да го направя. Срамът ме гризе. Стискам в юмрук алената лента за глава.
Тунелният път леко се разширява, когато пристигаме на контролно-пропускателен пункт, обслужван от мръсни Тенекета с очукана екипировка. Електрическата врата дори не е заредена. Те пропускат всъдехода пред нас, след като сканират един панел от едната му страна. После е наш ред и аз се размърдвам неловко на седалката си до Ралф. Хармъни се подсмихва презрително, докато сивокосото Тенеке сканира страната на всъдехода и ни махва да минем през портала.
- Ние имаме паролата. Робите нямат мозък. Тенекетата от мините са идиоти. Сивият елит или Обсидиановите чудовища -от тях трябва да се пазиш. Но те не си губят времето тук долу.
Опитвам да се самоубедя, че всичко това не е някой номер на Златните, че Хармъни и Ралф не са ми врагове, когато завиваме от главния тунелен път към една задънена улица със складове, не много по-голяма от Мегдана. Заслепяващи серни лампи висят от работните постройки. Половината крушки са изгорели. Една проблясва на пресекулки над гараж близо до склад, белязан с изчанчен символ, изписан със странна боя. Влизаме в гаража. Вратата се затваря и Хармъни ми посочва да сляза от всъдехода.