- Дом, скъп мой дом - казва тя. - А сега е време да се срещнеш с Танцьора.
8.ТАНЦЬОРА
Танцьорът ме пронизва с поглед. Почти колкото мен е на ръст, което е рядкост. Но е набит и ужасно стар, може би прехвърлил четирийсетте. Бели вихри се спускат от слепоочията му. Шията му е белязана с десетина двойни белези. Тези съм ги виждал и преди. Ухапвания от пъклени пепелянки. Ръката от лявата страна на тялото му виси безжизнена. Увреден нерв. Но очите му ме приковават - те светят по-ярко от повечето очи и в тях се вихрят шарки с истински червен цвят, не ръждивочервени. Усмихва се бащински.
- Сигурно се чудиш кои сме ние - казва Танцьорът мило. Той е едър, но гласът му звучи лежерно. С него са осем Червени, до един мъже освен Хармъни, и те го гледат с обожание. Всичките са миньори, струва ми се - всеки има ръцете на нашего брата, силни и покрити с белези. Движат се с грацията на нашите хора. Несъмнено някои са били скокльовци и фукльовци, както наричаме тези, дето на танци тичат покрай стените и се премятат. Пъклолази дали има?
- Не се чуди. - Хармъни говори, без да бърза, търкаля думите по езика си. Стисва ръката на Танцьора, когато го заобикаля, за да ме погледне. - Тоя завързак, кърваво проклятие да го стигне дано, зацепи още преди час.
А... - Танцьора й се усмихва кротко. - То е ясно, че е зацепил, иначе Арес не би ни помолил да рискуваме да го измъкнем тук. Знаеш ли къде е това „тук“, Дароу?
- Все тая - Измърморвам. Оглеждам стените, хората, поклащащите се лампи. Всичко е толкова студено, толкова мръсно. - Важното е... - Не успявам да довърша изречението си. Мисълта за Ео прерязва гласа ми. - Важното е, че искате нещо от мен.
- Да, това е важно - съгласява се Танцьорът. Ръката му докосва рамото ми. - Но може да почака. Изненадан съм, че се държиш на крака. Раните по гърба ти са замърсени. Ще са ти нужни антибак и скинрес, за да не останат белези.
- Белезите нямат значение - казвам. Гледам двете капки кръв, които се стичат от долната част на ризата ми към пода. Раните ми отново са се отворили, докато съм драпал да изляза от гроба. - Ео действително е... мъртва, нали?
- Да. Мъртва е. Не можахме да я спасим, Дароу.
- Защо?
- Просто не можахме.
- Защо? - Повтарям. Гледам го кръвнишки, гледам последователите му и изсъсквам думите една по една. - Мен ме спасихте. Можеше да спасите и нея. Точно тя щеше да ви свърши работа. Проклетата окървавена мъченица. Тя вярваше във всичко това. Или Арес има нужда само от Синове, а не и от Дъщери?
- Мъчениците с лопата да ги ринеш - прозява се Хармъни.
Приплъзвам се напред като змия и я стисвам за гърлото.
Вълни от гняв преминават по лицето ми, накрая то изтръпва и усещам как в очите ми напират сълзи. Пържачките хленчат, докато ги зареждат около мен. Една се забива в тила ми. Усещам студеното й дуло.
- Пусни я! - Кресва някой. - Направи го, момче!
Заплювам ги, разтърсвам Хармъни веднъж и я мятам настрана. Тя се превива на пода, кашля сухо, а после, докато се изправя, в ръката й блясва нож.
Танцьорът залита и застава помежду ни.
- Прекратете това! И двамата! Дароу, моля те!
- Твоето момиче бе мечтателка, момче - изплюва Хармъни срещу ми иззад Танцьора. - За нищо негодна, като пламък под вода...
- Хармъни, затваряй си плювалника, кърваво проклятие да те стигне дано! - кресва Танцьора. - Махнете тези проклетии! - Пържачките замлъкват. Следва напрегнато мълчание и после той се привежда и се доближава, за да поговори с мен. Гласът му се снишава. Дишам учестено. - Дароу, ние сме приятели. Приятели сме. Виж, не мога да отговарям вместо Арес. Не знам защо не е успял да ни помогне да спасим твоето момиче - аз съм само една от неговите ръце. Не мога да отмия болката ти. Не мога да ти върна жената. Но погледни ме, Дароу. Погледни ме, Пъклолазе. - Поглеждам го право в кървавочервените очи. - Много неща не са ми по силите, но мога да ти осигуря справедливост.
Танцьора отива при Хармъни и прошепва нещо, сигурно й обяснява, че трябва да станем приятели. Няма да станем. Но аз обещавам да не я душа, а тя - да не ме промушва.
Хармъни мълчи, докато ме отвежда далече от другите по тесни метални коридори до малка врата, която се отваря със завъртане на дръжка. Стъпките ни отекват по ръждясалите пътеки. Стаята е малка и наблъскана с маси и медицински материали. Тя ме накара да се съблека и да седна на една от студените маси, за да може да почисти раните ми. Ръцете й не пипат нежно, докато изстъргват нечистотиите от изранения ми гръб. Мъча се да сдържам писъците си.