- Ти си глупак - заявява, докато вади камъчета от една дълбока рана. Хриптя от болка и понечвам да кажа нещо, но тя ме прекъсва, като забива пръст в гърба ми. – Мечтателите, kато жена ти, са ограничени, Пъклолазче. - Взема мерки да не мога да говоря. - Разбери това. Единствената сила, която притежават, е в смъртта. Колкото по-мъчителна е тяхната смърт, толкова по-силен е гласът им и толкова по-дълбоко отеква той. Жена ти изпълни своето предназначение.
Нейното предназначение. Звучи толкова студено, толкова резервирано и тъжно, сякаш моето весело и засмяно момиче не е било родено за друго освен за смъртта. Думите на Хармъни се врязват в мен и аз се взирам в металните решетки, а после се обръщам и я поглеждам в гневните очи.
- А какво е тогава твоето предназначение? - питам.
Тя вдига ръце, изцапани с пръст и кръв.
- Същото като твоето, Пъклолазче. Да сбъдна мечтата.
След като изжулва гърба ми от мръсотията и ми дава доза антибак, Хармъни ме отвежда в една стая с бръмчащи генератори, намираща се в съседство. От двете страни на завзетото помещение са наредени койки и течен душ. Оставя ме да го ползвам. Душът е ужасяващ. Въпреки че не е толкова груб като въздушната промивка, през половината време ми се струва, че ще се удавя, а през другата половина ме обзема смесица от екстаз и агония. Завъртам дюзата за гореща вода и най-сетне се надига гъста пара и болка пронизва гърба ми.
Пред болката мислите ми за Ео ми се струват глупости. Тя придава фалшива перспектива. Иска ми се да харесам болката, ала повече не издържам. В бледите ми крака се събира локва от вода и кръв. Щом се сещам за нозете на Ео, увиснали във въздуха, падам на пода и се разридавам. Прилепвам гръб към стената на душа, докато от болка вече не мога да мисля, и прехапвам езика си до кръв. Не съм толкова корав, колкото си мислех. Никой Пъклолаз не е толкова корав в действителност. Никой мъж не е.
Аз съм мъж, спомням си - не съм момче. Шестнайсеттодишен мъж. Когато се ожених за Ео, се почувствах толкова силен и мъдър. Но щом я погребах, всичко това изчезна. На шестнайсет. Почти на седемнайсет. Само девет години по-млад от баща ми, когато той умря на двайсет и пет. Струва ми се, че е било преди цял един живот.
Изкъпан, аз се обличам в странните дрехи, които са ми приготвили. Не е комбинезон или домашно тъкано платно, каквито съм свикнал да нося. Платът е гладък, елегантен - все едно материя, което би носил някой от друг Цвят. Дрехата е чиста, прилича на къс халат и не дере гърба ми, когато я нахлузвам. Има висока яка и еполети. Панталоните са черни и тесни, обувките - меки и странни.
Полуоблечен съм, когато Танцьорт влиза в стаята. Левият му крак се тътри подире му, почти толкова безполезен, колкото и лявата му ръка. Ала въпреки това той е внушителен мъж, по-як от Барлоу и по-красив от мен независимо от възрастта си и белезите от ухапвания по врата му. Носи тенекиена купа и сяда на една от койките, която изскърцва под тежестта му.
- Ние ти спасихме живота, Дароу. Тъй че животът ти е наш, не си ли съгласен?
- Чичо ми спаси живота - отвръщам.
- Пияницата? - Изсумтява Танцьорът. - Най-доброто, което е сторил някога, беше, че ни каза за теб. При това трябваше да го стори още докато ти беше момче, ала той те пазеше в тайна. Работи за нас като информатор още отпреди смъртта на баща ти, да знаеш.
- Обесили ли са го вече?
- След като те смъкна ли? Не би трябвало, надявам се. Дадохме му заглушител да блокира допотопните им камери. Той си свърши работата като призрак.
Чичо Нарол. Говорител, ама и пиянде до затъпяване. Винаги го бях смятал за слабак. Никой силен мъж не би се наливал така, нито пък щеше да е толкова озлобен. Но никога не е заслужавал презрението, с което се отнасях към него. Ала 3АЩО не спаси Ео?
- Кърваво проклятие, държиш се така, сякаш чичо ми ти е бил длъжник - казвам.
- Той е длъжник на своя народ.
- Народ! - присмивам се аз на думата. - Съществува семейството. Съществува кланът. Може дори и общината и мината да съществуват, но народ?! Народ. А ти се държиш, все едно ме представляваш, все едно имаш права върху моя живот. Ала ти си само глупак, както и всички вие, Синовете на Арес. - Гласът ми е смразяващ в своето снизхождение. - Глупаци, които не могат нищо друго, освен да вдигат разни неща във въздуха. Като побеснели дечица, които разритват гнезда на пъклени пепелянки.
Точно това ми се иска - да ритам, да млатя. Затова го обиждам, затова плюя по Синовете, въпреки че нямам реална причина да ги мразя.
Красивата уста на Танцьора се извива в уморена усмивка и чак тогава разбирам колко немощна в действителност е безжизнената му ръка - по-тънка от мускулестата му десница и разкривена като корена на цвете. Ала въпреки изсъхналия крайник от Танцьора лъха някаква извратена заплаха, не толкова очебийно както от Хармъни. Тя се излъчва, когато му се присмивам, когато се подигравам на него и на неговите мечти.