- Нашите информатори съществуват, за да ни снабдяват с информация и да ни помагат да откриваме единаците, за да можем да извличаме най-добрите Червени от мините.
- За да ни използвате.
Танцьорът се усмихва напрегнато и взема купата от койката.
- Ще поиграем на една игра, за да видим дали ти си един от тези единаци, Дароу. Ако спечелиш, ще те заведа да видиш нещо, което малцина низшеЧервени са виждали.
„НизшеЧервени“. Никога досега не съм чувал тази дума.
- А ако загубя?
- Значи не си единак и отново, за кой ли път, печелят Златните.
При тази мисъл трепвам.
Той ми протяга купата и обяснява правилата:
- В купата има две карти. Върху едната е изрисуван жътварски сърп. На другата - агне. Избереш ли сърпа, губиш. Избереш ли агнето - печелиш.
„ Само че забелязвам как гласът му се променя, когато произнася последното. Това е проверка. Което значи, че в нея няма елемент на късмет. Сигурно измерва моята интелигентност, което значи, че има уловка. Единственият начин играта да подложи на проверка моята интелигентност е и двете карти да са със сърпове - това е единствената променлива величина, подлежаща на изменение. Елементарно. Взирам се в красивите очи на Танцьора. Играта е нагласена - свикнал съм с такива и обикновено играя по правилата. Само не и този път.
- Ще играя.
Бръквам в купата и изваждам карта, като внимавам само аз да видя лицевата й страна. Сърп. Очите на Танцьора не се откъсват от моите.
- Печеля - казвам.
Той посяга да погледне лицето на картата, но аз я натиквам в устата си, преди да успее да я вземе. Той така и не вижда какво съм изтеглил. Танцьора ме гледа как дъвча картона. Преглъщам, вадя другата карта от купата и му я подхвърлям. Сърп.
- Картата с агнето просто изглеждаше толкова вкусна, че как да не я изядеш - обяснявам.
- Напълно разбираемо.
Червенината в очите му присветва и той оставя купата настрана. Сърдечността му се завръща, сякаш никога не съм представлявал заплаха.
Знаеш ли защо се наричаме Синове на Арес, Дароу? За римляните Марс е бил богът на войната - бог на воинската сила, на закрилата на дома и домашното огнище. Благороден и прочие. Но Марс е менте. Той е романтизирана версия на гръцкия бог Арес.
Танцьорът пали горелка и ми подава втора.
- Арес е бил копелдак, зъл покровител на яростта, насилието, кръвожадността и изтреблението - заявява той.
- Значи, като сте се кръстили на него, вие посочвате истината за нещата вътре в Обществото. Сладурско.
- Нещо такова. Златните предпочитат да забравим историята. А повечето от нас никога не са ги учили на нея. Но аз знам как Златните са се издигнали на власт преди стотици години. Те го наричат Завладяването. Избили са всички, които са им се противопоставили. Цели градове, континенти - изтребени. Преди не толкова много години те са превърнали в пепел цял един свят - Рея. Пратили са го с ядрени бомби в небитието. Действали са, обзети от гнева на Арес. И сега ние сме синовете на този гняв.
- Ти ли си Арес? - Питам, снишил глас. Светове. Те са унищожавали светове. Но Рея е много по-далеч от Земята от Марс! Тя е една от луните на Сатурн, мисля. Защо да изпепеляват с ядрено оръжие един свят, толкова далече в космоса?
- Не, не съм Арес - отвръща той.
- Но му принадлежиш.
- Не принадлежа на никого, освен на Хармъни и на своя народ. И аз съм като теб, Дароу - роден в клан на земекопачи, миньори от колонията Тайрос. Само че знам повече за света. -Щом забелязва нетърпеливото ми изражение, той се намръщва. - Ти ме мислиш за терорист. Не съм такъв.
- Не си ли? - Питам.
Танцьорът се обляга назад и дръпва от горелката си.
- Представи си една маса, цялата в бълхи - обяснява той. - Бълхите си скачат, скачат до незнайни висоти. После идва човек и ги покрива със стъклен буркан. Бълхите подскачат, удрят се в дъното на буркана и не могат да продължат по-нататък. След това мъжът маха буркана, ала бълхите не скачат по-нагоре от височината, с която са свикнали, защото вярват, че там все още има стъклен таван. - Той издишва дим. Виждам как очите му сияят през него като огънчето на горелката му. -Ние сме бълхите, които скачат нависоко. Нека сега ти покажа колко нависоко.
Танцьора ме повежда надолу по разнебитен коридор към цилиндричен метален асансьор. Ръждясал и тежък, той скърца, докато неотклонно се изкачваме нагоре.