- Трябва да знаеш, че жена ти не умря напразно, Дароу. Зелените, които ни помагат, завзеха контрола над предаването. Ние проникнахме вътре и пуснахме действителната версия по всяко едно холо на нашата планета. Планетата, клановете от сто хилядите миньорски колонии и онези в градовете чуха песента на жена ти.
- Приказки разправяш - измърморвам. - Колониите не са и наполовина толкова.
Той не ми обръща внимание.
- Те чуха песента й и вече я наричат Персефона.
Трепвам и го поглеждам. Не. Това не е нейното име. Тя
не е техен символ. Тя не е собственост на тези разбойници с техните измислени имена.
- Нейното име е Ео - казвам. - И тя принадлежи на Ликос.
- Сега тя принадлежи на своя народ, Дароу. А те си спомнят старите предания за богиня, която богът на смъртта откраднал от семейството й. Ала дори и след като била открадната, смъртта не можела да я задържи навеки. Тя била Девицата, богинята на пролетта, било й предопределено да се завръща след всяка зима. Въплъщение на красотата, което може да докосва живота дори и от гроба - ето как възприемат те жена ти.
Тя няма да се върне - казвам аз, за да приключа разговора.Безполезно е да спориш с този човек. Той просто си кара както си знае.
Асансьорът ни спира и излизаме в малък тунел. По него стигаме до друг асансьор от по-лъскав метал, по-добре поддържан. Двама Синове го охраняват с пържачки. Скоро отново се издигаме нагоре.
- Тя няма да се върне, ала ехото на красотата й, на гласа й ще се носи вовеки веков. Тя вярваше в нещо много по-голямо от нея самата и смъртта даде на гласа й сила, която той не притежаваше приживе. Беше чиста, също като баща ти. Ние, ти и аз - той докосва гърдите ми с опакото на показалеца си -ние сме мръсни. Създадени сме за кръв. Груби длани. Нечисти сърца. Ние сме по-долни създания във Великия замисъл, но без нас, воините, никой освен рода Ликос нямаше да чуе песента на Ео. Без нашите груби длани, мечтите на чистите сърца никога няма да се претворят в действителност.
- Давай по същество - прекъсвам го. — Трябвам ти за нещо.
- Опитвал си се вече да умреш - казва Танцьора. - Искаш ли да пробваш пак?
- Искам... - Какво искам? - Искам да убия Август - продължавам и си спомням студеното му Златно лице, докато командваше смъртта на жена ми. Беше толкова хладен, тъй безсърдечен. - Щом Ео лежи мъртва, и той няма да живее! -Мисля си за Магистрат Подгин и Дан Грозния. И тях ще убия.
- Значи отмъщение - въздъхва той.
- Ти каза, че можеш да ми го дадеш.
- Казах, че ще ти дам справедливост. Празна работа е отмъщението, Дароу.
- Мен ще ме изпълни. Помогни ми да убия Архи-Губернатора.
- Дароу, прекалено ниско се целиш. - Асансьорът набира скорост. Ушите ми пищят. Нагоре, нагоре, нагоре. Докъде ли се изкачва този асансьор? – Архи-Губернаторът е просто един от
най-важните Златни на Марс. - Танцьорът ми дава чифт тъмни очила. Слагам ги колебливо, а сърцето ми думка в гърдите. Излизаме на повърхността! - Трябва да си разшириш кръгозора.
Асансьорът спира. Вратите се отварят. И ослепявам.
Зад тъмните стъкла зениците ми се свиват, за да се нагодят към светлината. Когато най-сетне успявам да отворя очи, очаквам да видя грамадна светеща крушка или фенер, някакъв източник на сиянието. Но нищо не виждам. Светлината обгръща отвсякъде, идва от някакъв далечен и невъзможен източник. Някакъв човешки инстинкт в мен познава тази сила, познава този първичен източник на живота. Слънцето.
Дневна светлина. Ръцете ми треперят, излизам заедно с Танцьора от асансьора. Той мълчи. Съмнявам се, че бих го чул, дори и да проговореше.
Стоим в странно изработено помещение, никога не съм си представял нищо подобно. Под краката ни има вещество -твърдо е, ала не е нито метал, нито камък. Дърво. Знам го от холокартините от Земята. Върху него е постлан килим в хиляда отсенки, усещам мекотата му под краката си. Стените наоколо са от червено дърво, украсени с резба - дървета и елени. В далечината свири тиха музика. Следвам мелодията навътре в помещението, към светлината.
Откривам преграда от стъкло, грамадна стена, която пропуска слънцето и то огрява по цялата му дължина тантурест черен инструмент с бели клавиши, който свири сам в стая с висок таван, с три стени, на четвъртата - дълъг ред стъклени прозорци. Всичко е толкова гладко. Зад инструмента, зад стъклото се простира нещо непонятно. Залитам към прозореца, към светлината, падам на колене и притискам длани към преградата. Издавам продължителен стон.
- Сега вече разбираш - казва Танцьорът. - Мамят ни.
Зад стъклото се е ширнал град.
9.ЛЪЖАТА
Градът е пълен с кули, паркове, реки, градини и фонтани. Град на мечтите, град със синя вода и зелен живот върху една червена планета, която уж трябва да е безплодна като най-жестоката пустиня. По холото не ни показват Марс. Това място не е негодно за човека. Това е място на лъжи, богатство и огромно изобилие.