Наблюдавам движението на Цветовете долу. От нашата височина те са дребни и трудно различими - а и очите ми не са свикнали да гледат толкова надалече, нито на толкова светлина.
- Червените били пратени на Марс преди петстотин години. Другите Цветове дошли на Марс преди около триста години, докато нашите предци продължавали да се бъхтят под земята. Те живеели в тези паратераформирани градове - градове, покрити от куполи с атмосфера, - а останалата част от света била бавно видоизменяна. Сега премахват куполите и светът е годен за живот за всеки човек.
Висше-Червените живеят като работници по поддръжката, хигиенисти, комбайнери, работници на конвейери. Низше-Червените - това сме тези, родени под земята, най-истинските роби. В градовете танцуващите Червени изчезват. Тези, които дават гласност на мислите си, се изгубват. Онези, които прекланят глава и приемат властта на Обществото и своето място
В него, като всички Цветове, продължават да живеят относително свободно.
Той издухва облак дим. Дори не съм забелязал горелката в ръката му.
Чувствам се така, сякаш съм излязъл от тялото си, сякаш наблюдавам колонизацията на светове, преобразяването на човешкия вид през очи, които не са мои. Тежестта на историята е вкарала моите хора в робство. Ние сме дъното на Обществото, калта. Ео винаги е проповядвала нещо подобно, макар и никога да не е знаела истината. Ако я знаеше, колко ли по-пламенно щеше да говори? Това съществуване е по-тежко, отколкото изобщо би могла да си представи. Не е трудно да разбереш убедеността, с която се борят Синовете на Арес.
- Петстотин години - поклащам глава аз. - Това е нашата проклета кървава планета!
- Преобразена с труд и пот - съгласява се той.
- Тогава какво ще е нужно, за да си я върнем?
- Кръв. - Танцьорът ми се усмихва като уличен котарак от общините. Зад бащинските усмивки на този човек се крие звяр.
Ео беше права. Нужно е насилие.
Тя бе гласът, също като баща ми. Тогава кой ще бъда аз? Ръката на отмъщението? Умът ми не побира как някой толкова чист и тъй изпълнен с любов би искал да играя тази роля. Ала тя го искаше. Мисля си за последния танц на баща ми. Мисля за мама, Лиана, Кийран, Лоран, за родителите на Ео, за чичо Нарол, за Барлоу, за всички, които обичам. Зная колко тежък живот ще водят и колко бързо ще умрат. Сега вече зная и защо.
Свеждам очи към ръцете си. Те са такива, каквито ги описа Танцьорът - изранени, покрити с белези, обгорени. Когато Ео ги целуваше, те ставаха нежни за любов. Сега, когато я няма вече, те загрубяват за омраза. Стискам ги в юмруци, докато кокалчетата ми побеляват като ледените шапки на планета.
- Каква е моята мисия?
10.ВАЯТЕЛЯТ
Израснах с едно петнайсетгодишно момиче с игрива усмивка, толкова влюбено в младия си съпруг, че когато той обгоря в мините и раната му загнои, то продаде тялото си на един Гама в замяна на антибиотици. Жената бе по-силна от мъжа си. Когато той оздравя и откри какво е било сторено за негово добро, уби онзи Гама със Секач, тайно измъкнат от мините. Лесно е да се досетите какво се случи после. Името й беше Лана, тя бе дъщеря на чичо Нарол. Вече не е сред живите.
Мисля за нея, докато гледам холо в пентхауса, както го нарече Хармъни, а Танцьорът се занимава с подготовка. Прескачам по многобройните канали с едно помръдване на пръста. Дори и онзи Гама имаше семейство. Той копаеше като мен. Бе роден като мен, минаваше през Промивката като мен и също никога не виждаше слънцето. Обществото му даваше само едно пакетче с лекарства - и вижте ефекта. Колко са хитри. Колко много неневист създават между хора, които трябва да са сродници. Но ако клановете знаеха що за лукс съществува на повърхността, ако знаеха колко много са ги ограбили, щяха да се изпълнят с омразата, която чувствам аз, да се обединят. Моят клан сме кибритлии от сой. Как ли би изглеждало едно тяхно въстание? Сигурно като горелката на Даго - пламти жарко, ала изгаря бързо и се превръща цялата в пепел.
Попитах Танцьора защо Синовете са излъчили смъртта на жена ми в мините. Защо вместо това не покажат на низше-Червените богатствата на повърхността? Това ще посее в тях гняв.