Сега ще почнат да опяват, че трябва да съм предпазлив. То пък те като са били предпазливи, все едно това им е помогнало с нещо. Не сме печелили Лавър от памтивека.
- Искаш Ео да овдовее ли? - хили се Барлоу и гласът му пращи в ухото ми. - Аз не възразявам. Сладуранка е тя. Забий сондата в тоя джоб, а нея ми я остави на мен. Може да съм дебел дъртак, ама мойта сонда още я бива да копа.
Двеста сондьори горе избухват в смях. Стисвам контролните уреди и кокалчетата ми побеляват.
- Слушай чичо Нарол, Дароу. По-добре да отстъпим, докато все още получаваме данни - додава брат ми Кийран. Той е три години по-голям от мен и затова се мисли за мъдрец и си въобразява, че знае повече. Освен от предпазливост от нищо друго не разбира. - Ще има време.
- Време? Дявол да го вземе, това ще се проточи с часове! - сопвам се. Всичките са против мен. Всичките бъркат и въобще не загряват, че от Лавъра ни дели само един дързък ход. Нещо повече, те се съмняват в мен. - Нарол, държиш се като страхливец.
От другата страна млъкват.
Наречеш ли някого страхливец, той надали би ти съдействал на драго сърце. Не биваше да го казвам.
— Аз викам ти сам да сканираш - грачи братовчед ми JTo-ран, син на Нарол. - Не го ли направиш, Гама ще се позлатят и ще пипнат Лавъра сигурно за стотен път.
Лавърът. В подземната миньорска колония Ликос живеят двайсет и четири клана и раздават по един Лавър на тримесечие. Това е толкова храна, че не можеш да я изядеш. И повече горелки за пушене. Вносни завивки от Земята. Кехлибарена пиячка със знаците за качество на Обществото. Лавърът значи победа. Кланът Гама го държи, откакто се помним. Затова ние, по-долните кланове, винаги сме се борили за Квота, колкото да я бутаме някак. Ео казва, че Лавърът е морковът, с който Обществото ни подмамва - вечно само на педя от обсега ни. Колкото да знаем, че ни трябва съвсем мъничко и че почти нищо не можем да направим по въпроса. Уж сме първопроходци. Ео ни нарича роби. Аз си мисля, че просто не се стараем достатъчно. Никога не поемаме големи рискове заради старците.
- Лоран, стига си дрънкал за Лавъра. Ударите ли газа, кьорав Лавър няма да видим чак до Второ пришествие, малкият! - изръмжава чичо Нарол.
Заваля думите. Направо подушвам през комуникатора как дъха на спирт. Иска да извика сензорен екип, за да върже гащи. Или го е шубе. Това пиянде още като се е родило, се е напикало от страх. Страх от какво? От нашите повелители Златните? От техните стражи Сивите? Кой знае това? Малцина. На кого му пука? На няма и толкова. Всъщност само на един му пукаше за чичо ми и той умря, когато чичо му издърпа краката.
Чичо ми е слабак. Предпазлив е и не си знае мярката в пиенето - бледа сянка на баща ми. Като примигва, жуми продължително и стиска клепачи, сякаш ще го заболи да си отвори очите и пак да види света. Тук долу, в мините, му нямам доверие - нито пък другаде. Но майка ми ще заръча да го слушам и ще ми напомни да уважавам по-възрастните. Макар и венчан, макар и да съм Пъклолазът на своя клан, тя ще каже, че „пришките ми още не са станали мазоли“. И аз ще я послушам, въпреки че от това побеснявам също както от гъдела на потта по лицето ми.
- Добре - измърморвам.
Свивам сондата в юмрук и изчаквам чичо ми да се обади горе от камерата над дълбокия тунел, където няма страшно. Това ще се проточи с часове. Пресмятам. Осем часа, докато свирнат. За да бием Гама, трябва да поддържам темпо 156,5 кила в час. Докато сканБригадата се довлече дотук и си свърши работата, ще минат два - два и половина часа в най-добрия случай. И след това ще трябва да помпам по 227,6 кила. Невъзможна работа. Само че ако продължа и прескоча досадното сканиране, Лавърът е наш.
Чудя се дали чичо Нарол и Барлоу са наясно колко сме близо. Сигурно. Навярно просто смятат, че за нищичко не си струва да рискуваш. Навярно си мислят, че божествена намеса ще прецака шансовете ни. Лавърът е за Гама. Така е и така ще бъде. Ние от Ламбда се мъчим да я бутаме някак с нашето ядене и оскъдни удобства. Няма възход, няма падение. Нищо не заслужава риска да промениш йерархията. Баща ми го откри, увиснал в края на въжето.
Нищо не заслужава риска да умреш. Усещам върху гърдите си сватбения ширит от коса и коприна, висящ на връв на врата ми, и си мисля за ребрата на Ео.
Този месец ще видя още няколко крехки ребра да изпъкват под кожата й. Тя ще обикаля по семействата от Гама и ще проси остатъци зад гърба ми. Аз ще се правя, че не знам. Но пак ще гладуваме. Аз ям много, защото съм на шестнайсет и още раста; Ео лежи и разправя, че никога не е имала апетит. Някои жени се продават срещу храна или луксозни предмети на Тенекетата (на Сивите, ако трябва да бъдем точни) - гарнизонните войски на Обществото в нашата малка миньорска колония. Тя не би продавала тялото си, за да ме храни. Нали? Но като се замисля, аз съм готов на всичко, за да я нахраня...