- В най-гъстите стълпотворения на хора, човещината най-лесно рухва - подхвърля той.
Странно е да си сред тълпа, където никой не те познава по лице, нито пък му пука за предназначението ти. В Ликос щях да се бутам сред хора, с които съм израснал, да се натъквам на момичета, с които съм се гонил и боричкал като дете. Тук в мен се блъскат други Цветове и дори не правят опит да ми се извинят. Това е голям град и той не ми допада. Самотно е.
- Ние сме за тук - обажда се Танцьора и ме вкарва в тъмен вход, където върху камъка блещука електронен летящ дракон. Масивен Кафяв с имплант вместо нос ни спира. Изчакваме металния нос да спре да пухти и души. Той е по-едър от Танцьора.
- Косата му е боядисана! - изръмжава, щом подушва косата ми. - Тоя е Ръждавел.
От колана му надниква пържачка. Зад китката има кинжал - досещам се по начина, по който се движи дланта му. Още един главорез идва при него на площадката пред входа. Той има имплантиран в очните ябълки процесор-бижу - червени камъчета, които блещукат, когато светлината падне върху тях под нужния ъгъл. Взирам се в бижуто и в кафявите очи.
-Какво му става на тоя? Да ми се пробва ли иска? - изревава главорезът. - Продължавай да ме зяпаш и ще занеса Черния ти дроб за продан на пазара.
Мисли си, че го предизвиквам. На мен всъщност рубините просто са ми любопитни, но когато той ме заплашва, му се усмихвам и му намигам леко, както бих постъпил в мините. В ръката му се плъзва нож. Тук правилата са други.
- Продължавай с игричките, момченце. Айде, давай. Продължавай с игричките.
- Мики ни чака - казва Танцьорът на мъжа.
Гледам приятеля на Импланта, докато той се мъчи да ме смачка с поглед отвисоко, все едно съм някакво дете. Имплантът се ухилва самодоволно и оглежда злобно крака и ръката на Танцьора.
- Никакъв Мики не познавам, сакатият. - Той поглежда приятеля си. - Ти да познаваш Мики?
- Не. Тука няма Мики.
- Какво облекчение. - Танцьорът се хваща за пържачката под якето му. - Щом не познаваш Мики, няма да ти се налага да му обясняваш защо... моят щедър приятел не е успял да се свърже с него. - Той отмята якето си, за да видят глифа, изрязан на приклада на пушкалото му. Шлемът на Арес.
Щом вижда глифа, Импланта преглъща и измърморва:
- Издънка.
После и двамата се юрват един през друг да отворят вратата.
- Т-т-трябва да ви вземем пушкалата.
Трима други тръгват към нас с полуприцелени пържачки. Хармъни отваря жилетката си и им показва бомба, прикрепена на корема й, а после премята мигащ детонатор през чевръстите си червени пръсти.
- Не, добре сме си така.
Импланта преглъща и кимва.
- Добре сте.
Вътре в сградата е тъмно. Мракът е напоен с дим и при мигващи светлини - горе-долу като в моята мина. Пулсира музика. Стъклени цилиндри се издигат като колони сред маси и столове, по които мъже пият и пушат. В стъклените тръби танцуват жени. Някои се гърчат във вода, странните им ципести пръсти на краката и гладки бедра се движат в такт с музиката. Други се въртят в ритъма на кънтящата мелодия, обградени от златист дим или сребриста боя. Изчервявам се, докато гледам една гола жена, обвита в син и оранжев огън. Гладката й кожа не изгаря. Струва ми се, че зървам криле на гърба й. Изглежда толкова млада, дори още по-млада, когато виждам мъжете, насядали на кушетки около нея с малки електронни бележничета. Накланям глава настрана.
- Наддават за нея - мрачно пояснява Хармъни. - Хайде.
Още главорези ни отвеждат на една задна маса, сякаш направена от вода, разпръсваща дъгоцветни отблясъци. Там се е изтегнал строен мъж с няколко създания с най-причудлив вид. Отначало ги вземам за чудовища, но колкото по-внимателно ги оглеждам, толкова повече се обърквам. Те са човешки същества. Но са с по-различна направа. Изваяни по-различно. Хубаво младо момиче, не по-възрастно от Ео, ме гледа с изумрудени очи. Криле на бял орел изникват от плътта на гърба й. Тя прилича на създание, изтръгнато от трескав сън - само дето е трябвало да си я оставят в него. Други като нея се изтягат сред дима и странните светлини.
Мики Ваятеля е мъж- скалпел с крива усмивка и черна коса, разливаща се като петролна локва отстрани на главата му. Лицева татуировка - аметистова маска, обвита в дим, се вие около лявото му око. Това е Сиглата на Виолетов – творител,и затова постоянно се мени. Ръцете му са изпъстрени с виолетови символи. Той си играе с малко електронно кубче- пъзел с видоизменящи се стени. Пръстите му са бързи, по-сръчни и по-дълги, отколкото е редно; освен това са дванайсет. Никога преди не съм виждал човек на изкуството- Виолетов, и по холото. Срещат се толкова рядко, колкото и Белите.