В най-тежките ми нощи той сяда до мен и ми разказва истории. Само тогава ми е симпатичен, само тогава не го мисля за някакво чудовище, измъдрено от това извратено Общество.
- Моята професия е да творя, пиленце - казва той една нощ, докато седим заедно в мрака. Синята светлина танцува по тялото ми и окъпва лицето му в чудати сенки. - На младини живеех на място, което наричат Дъбравата. Би могъл да го смяташ за цирк. Правехме спектакли всяка вечер. Празници на цветовете, звуците и танца.
- Звучи ужасно - измърморвам саркастично. - Съвсем като в мините.
Той се усмихва кротко и погледът му съзира онова далечно място.
- Сигурно на теб този живот ти се струва същински лукс. Ала на Дъбравата бе присъща някаква лудост. Караха ни да гълтаме бонбончета. Бонбончета, които ни отвеждаха на пътешествия в ада, на поклонения в рая. Хапчета, които можех да ни накарат да хвърчим между планетите с криле от прах, да гостуваме на приказните крале на Юпитер и русалките от дълбините на Европа. Нямаше как да избягаш от тези пътувания, пътешествията от детството нямаха свършване, мили мой. Точех лиги на тревата сред вихъра на празненствата. Разумът ми винаги бе отделен от тялото и не намирах покой. - Тогава той плесна с ръце. - А сега аз вая създанита, които видях в трескавите си сънища, точно както те винаги са желали. И теб те сънувах, струва ми се. Най-накрая сигурно ще им се прииска нищичко да не бях сънувал.
- Хубав сън ли беше? - питам.
-Кой?
- Онзи с мен.
- Не! Не, беше кошмар. Кошмар за човек, дошъл от ада, любител на огъня. - Той се умълчава.
- Защо е толкова ужасен? - Питам го. - Животът. Всичко това. Защо им е необходимо да ни карат да вършим тези неща? Защо се отнасят с нас като със свои роби?
- Властта.
- Властта не съществува реално. Тя е само дума.
Мики размишлява в мълчание. После вдига кльощавите си рамене.
- Човечеството винаги е било поробено - така ще кажат. Свободата ни прави роби на похотта, на алчността. Отнемат свободата - и ми дават живот, изпълнен със сънища. На теб ти дават живот, в който има саможертва, семейство, общност. И Обществото е стабилно. Няма глад. Няма геноцид. Няма големи войни. А когато Златните се счепкат, те спазват правилата. Проявяват... благородство, когато великите родове се дърлят помежду си.
- Благородство? Те ме излъгаха. Казаха, че съм първопроходец.
- А по-щастлив ли щеше да си, ако знаеше, че си роб? -Пита Мики. - Не. Нито един от милиардите низши-Червени в недрата на Марс няма да е щастлив, ако знае онова, което знаят висше-Червените - че са роби. Не е ли по-добре да излъжеш?
- По-добре е да не поробваш.
Когато съм готов, той вкарва силогенератор в моята тръба за спане, за да стимулира телосложението ми с увеличена гравитация. Такава болка не познавах. Тялото ме боли. Костите и кожата ми пищят под натиска и от настъпващите промени, докато не ми дават лекарство, което превръща писъка в глух, несекващ стон. Преди скелетът ми да бъде завършен, Мики ми сменя зъбите с равни, взети от някоя лаборатория или от труп - не знам. Езикът ми играе по тях. Толкова са хлъзгави! Усещам ги като студени плочки в устата си.
Спя дни наред. Сънувам своя дом, семейството си. Всяка нощ се будя, след като отново гледам как обесват Ео. Тя се люшка в мислите ми. Липсва ми нейната топлина в леглото до мен, въпреки че ми дават маска за холопотапяне, за да се разсейвам.
Постепенно ме отбиват от болкоуспокояващото. Мускулите ми още не са свикнали с плътността на костите, затова съществуването ми се превръща в методична болка. Започват да ме хранят с истинска храна. Мики по цяла нощ седи на ръба на леглото ми и ме гали по косата. Не ми пука, че допирът на пръстите му е като докосването на паякови крачка. Не ми пука, че ме мисли за някакво си произведение на изкуството, неговото изкуство. Той ми дава нещо, наречено хамбургер. Страшно ми харесва. Диетата ми се състои от червени меса, гъсти кремове, хлябове, плодове и зеленчуци. Никога не съм се хранил толкова добре.
- Калориите са ти необходими - гука Мики. - Толкова силен беше за мен! Хапвай си добре. Заслужаваш тази храна.