- Как се справям? - питам.
- Ех, най-мъчното мина, мили мой. Ти си великолепно момче, да знаеш! Показаха ми записите от другите процедури, където други Ваятели са се пробвали да сторят това. Ах, колко непохватни бяха тези Ваятели и какви слабаци - техните обекти! Но ти си силен, а аз - блестящо надарен. - Той ме потупва по гърдите. - Сърцето ти е като на жребец! Никога досега не съм зървал подобно! Може и да не знаеш, но то е толкова голямо, защото си бил ухапан от пъклена пепелянка като млад, предполагам?
- Хапала ме е, да.
- Така си и мислех. Сърцето ти е трябвало да се приспособи, за да неутрализира въздействието на отровата.
- Като ме ухапа, чичо ми изсмука почти цялата отрова -пояснявам.
- Не - смее се Мики. - Това е мит. Отровата не може да бъде изсмукана. Тя тече във вените ти и принуждава сърцето ти да укрепне, ако искаш да продължиш да живееш. Ти си нещо неповторимо, също като мен.
- Значи няма да умра тук вътре? - успявам да попитам.
Мики отново се засмива.
- Не! Не! Това вече го преодоляхме. Ще боли, но вече сме превъзмогнали заплахата от смърт. Скоро ще сме превърнали човека в бог. Червения - в Златен. Дори и жена ти няма да те познае.
От нищо не съм се боял повече.
Когато ми изваждат очите и ми присаждат златни, се чувствам вътрешно мъртъв. Проста работа е да свържеш зрителния нерв с очите на „донора“, твърди Мики. Проста работа, която е вършил десетина пъти с козметична цел. Трудното било операцията на челния лоб, казва той. Не съм съгласен. Боли, да. Но с новите очи аз виждам неща, които някога не виждах. Елементите са по-ясни, по-отчетливи и по-непоносими. Мразя този процес. Той целият е едно утвърждение на превъзходството на Златните. Всичко това е нужно, за да им стана равен физически, всичко това е, за да се поправят грешките на природата. Може би е редно да им служим.
Не зная колко дълго съм спал. Когато се пробуждам, тялото ми отхвърля присадените очи. Пищя и се потя. Насън съм изпохапал юмрука си до кръв и съм издрал роговицата на лявото си око - драскотината е дълбока един милиметър. Не на моето ляво око. Моето око е затворено някъде в контейнер. Издрал съм нечие чуждо око и боли. Как е възможно да боли? Та то не е мое. Нищо от това не е мое. Кожата ми е твърде мека, твърде сияйна, твърде безупречна. Не познавам тялото си без белези. Не познавам опакото на собствените си ръце. Ео не би ме познала.
След това Мики се заема с косата ми - изскубва фолику-лите и ги заменя със златни нишки, които, докато се заравят в скалпа ми, сърбят като малки златни гъгрици. Всичко е променено.
Физическата терапия трае седмици. Докато обикалям бав-но из стаята с Евей, крилатото момиче, съм оставен на собствените си мисли. На никой от нас не му се говори. Тя си има своите демони и аз - своите, затова сме мълчаливи и спокойни, освен когато Мики дойде и почне да гугука какви хубави дечица сме щели били да си направим заедно. Евей седи до леглото ми, когато имам трескави сънища. Будя се и тя е там, винаги мълчалива, без да пророни и дума.
Един ден Мики дори ми донася старинна цитра с дървена, а не с пластмасова резонаторна дъска. По-голяма добрина не е правил. Не запявам, но свиря тържествените песни на Ликос. Традиционните мелодии на моя клан, които никой извън мината не е чувал. Той и Евей понякога седят с мен и въпреки че смятам Мики за окаяна твар, ми се струва, че разбира музиката. Нейната красота. Нейната важност. А после не казва нищо. И тогава го харесвам. Спокоен. Сигурно това е страшен сблъсък с хаоса от детството му. Какви ли музики трябва да са му пускали, докато им е гълтал бонбончетата и са му извращавали мозъка?
-Брей, малко по-корав излезе, отколкото те прецених от начало - отбелязва Хармъни една сутрин, щом се събуждам.
-Къде се загуби? - Питам, щом отварям очи.
-Търсих донори. - Тя трепва, когато вижда ирисите ми. -Светът не спира да се върти само защото ти си тук. Имахме си работа. Мики казва, че можеш да ходиш?
- Ставам все по-силен.
-Недостатъчно - предполага тя, като ме оглежда. - Приличаш на бебе- жирафче. Ще я оправя тая работа.
Хармъни ме завежда под клуба на Мики, в западнала спорта зала, осветена от нажежени крушки. Харесва ми допирът на студения камък до босите ми ходила. Чувството ми за равновесие се е възвърнало и това е хубаво, защото Хармъни не ми предлага ръката си, а махва към центъра на тъмната зала.
- Тези ги купихме за теб! - Тя ми посочва два уреда в средата на тъмното пространство. Машинариите са сребристи и ми напомнят за доспехите, които рицарите са носили в миналите векове. Бронята виси окачена между две метални жици. -Това са машини за концентракция.