Приплъзвам тялото си в машината. Сух гел обгръща краката ми, торса, ръцете и врата, докато свободна остава само главата ми. Машината е конструирана така, че да се съпротивлява на движенията ми, ала откликва дори на най-незабележимия стимул. Ако сводът на стъпалото ми се огъне, усилва се съпротивлението около палеца и натоварва мускула. Той моментално се схваща. Идеята е мускулите да се натрупват чрез упражнения - а това не е нищо повече от достатъчно интензивно използване на мускула, та да се създадат микроскопични разкъсвания на влакната в тъканта. Оттам идва болката, която човек чувства в дните след интензивна тренировка - разкъсана тъкан, а не млечна киселина. Когато мускулът заздрави разкъсванията, той сам заяква. Това е процесът, който машината за концентракция е конструирана да улесни. Тя е изобретение на дявола.
Хармъни спуска стъклената преграда на шлема над очите ми.Тялото ми все още се намира в спортната зала, но се виждам как подскачам из скалистия пейзаж на Марс. Машина за концентракция може да се върти на независими оси и за това, когато подхвръквам от една трийсетметрова издатина, подхвръквам и вътре в нея. После отново бягам, помпам крака срещу съпротивлението на машината, което се увеличава в зависимост от настроението на Хармъни или мястото на стимулация. Понякога се хвърлям сред джунглите на Земята където се надбягвам с пантери из храсталаците, или попадам на ,изровената с белези от шарка, повърхност на Луната, пре ди да я заселят. Но винаги се завръщам у дома, на Марс, за да тичам по червената му почва и да прескачам убийствено стръмните му проломи. По този начин изучавам планетата, издирвам тераформираните части на света, където след суровия червен пейзаж реки текат към долини, покрити с дървета и растителност. Морета се разпростират на хиляди километри и се разрастват, докато грамадни машини, захранвани с хелий-3, топят подземните ледници. Хармъни понякога ме придружава в другата машина и има с кого да се надбягвам.
Тя ме юрка здраво и понякога се чудя дали не се опитва да ме пречупи. Не й го позволявам.
- Ако от мисълта за тренировка не ти се драйфа, значи хич не си даваш зор - заявява тя.
Дните минават мъчително. Злочестото ми тяло е изтерзано от болки - от сводовете на ходилата, та до тила. Розовките на Мики ме масажират ежедневно. Няма по-голямо удоволствие на този свят, но три дни след началото на тренировките ми с Хармъни се събуждам, повръщайки в леглото. Тресе ме, а до слуха ми достигат ругатни.
- В това си има наука, противна малка вещице! - кряска Мики. - Той ще се превърне в произведение на изкуството, но не и ако поливаш с вода боята, преди да е изсъхнала! Не го съсипвай!
- Той трябва да бъде съвършен - отсича Хармъни. - Покато притежава каквато и да било слабост, другите щего заколят като новаче -сондьорче.
- Ти го колиш! - Хленчи Мики. - Ти го съсипваш! Тялото му не може да се справи с мускулните разкъсвания!
-Не е възразил срещу процедурите - напомня му Хармъни. -- Защото не знае, че може да възразява! - казва Мики. –Танцьор,тя няма понятие от действащата тук биомеханика! Не позволявай да съсипе момчето ми!
- Той не е твоето момче! - Надсмива му се Хармъни. Гласът на Мики омеква.
-Танцьор, Дароу е като жребец, един от едновремешниите жребци на Земята. Прекрасни животни, които не спират да препускат, колкото и да ги пришпорваш. Препускат, препускат, препускат... докато вече не издържат. Докато сърцата им не се пръснат.
Възцарява се мълчание, а после се чува гласът на Танцьора:
-Арес веднъж ми каза, че най-жаркият огън прави стоманата най-твърда. Продължавай да юркаш момчето.
Възнегодувам срещу двама от учителите си, когато чувам думите им: Мики, задето ме мисли за слабак, и Танцьора, задето ме смята за свое оръдие. Само Хармъни не ме вбесява. В гласа й, в очите й кипи гняв, обзел и собствената ми душа. Сега тя може да си има Танцьора, но е загубила някого. Непокритата с белези част от лицето й ми го казва - студена е като космоса. Хармъни не е заговорница като Танцьора или неговия господар Арес. Тя е като мен - прелива от ярост, която прави исичко останало толкова незначително.
Тази нощ плача.
През следващите дни ме тъпчат с медикаменти за ускоряване на белтъчния синтез и мускулната регенерация. След като мускулните ми тъкани се възстановяват от първоначалната травма, ме подлагат на още по-сурови тренировки отпреди -дори и Мики не възразява, въпреки че очите му са очертани с тъмни кръгове, а слабото му лице е добило жълтеникав цвят. През последните седмици той се е отдалечил от мен, вече не ми разказва истории - сякаш се бои от своето творение сега, когато започвам да придобивам по-завършена форма.