С Хармъни разговаряме много малко помежду си, в отношенията ни обаче се появява незабележима промяна, някакво първично разбирателство между създания от един и същи вид. Но колкото повече заяква тялото ми, толкова по-трудно й е на Хармъни да издържа на темпото, въпреки че е калена жена от мините. И това само след две седмици. Разликата между нашите способности продължава да се увеличава. След още един месец за мен тя е направо дете. Грациозно, ала дете. Дребно. Слабо. Но все пак пъргаво. Много пъргаво. Нищо повече обаче. Дори и тогава не изпадам в застой.
Тялото ми започва да се променя. Заяквам. Мускулите ми стават силни и стегнати в машината за концентракция, която сега допълвам с тренировки с тежести при силно грави. Отначало новата гравитация сякаш ме смазва и не мога да пренеса свободните тежести от единия край на стаята до другия. Постепенно набирам сила. Раменете ми стават по-широки и заоблени; виждам как по ръцете ми се издуват сухожилия, стегната маса от твърди мускули обвива торса ми като броня. Дори и ръцете ми, които винаги са били най-силната част от тялото ми, заякват още повече в машините за концентракция. Само с едно стисване мога да стрия камък на прах. Като видя това, Мики заподскача от радост. Никой вече не се ръкува с мен.
Спя при силно грави и затова, когато се придвижвам по Марс, се чувствам по-бърз, по-чевръст и по-подвижен от всякога. Образуват се бързо съкращаващи се мускулни влакна. Ръцете ми се движат със скоростта на мълнии и когато удрят боксовата круша с формата на човек в спортната зала, тя подкача като ударена от пържачка. Сега мога да я пробия с удар. Трудно ми е да изпитам усилие - толкова съм силен. Понякога докато потта пропие през алената ми лента за глава, минават цели трийсет минути.
И не само тялото ми се променя. Преди сън пия тоник с богатo съдържание на вещества, увеличаващи способността за преработка на информацията, и прослушвам в ускорен режим „Цветовете“, „Илиада“, „Одисея“, „Преображението“, Тиванския цикъл, „Драконовите закони“ и произведения с ограничен достъп като „Граф Монте Кристо“, „Повелителят на мухите“, „Покаянието на лейди Кастърли“, „1984“ и „Великият Гетсби“. Будя се с познания за три хиляди години литература, правен кодекс и история. Страничният ефект е, че понякога получавам спазми от „мозъчен шок“, когато преминавам през силен електромагнитен сигнал. Мики казва, че това ще отшуми. Всички Златни преминават през този процес като деца. Не съществуват дългосрочни подобрения в придобиването на знания, само краткосрочна обработка.
Последният ми ден при Мики настъпва два месеца след последната ми операция. Хармъни ми се усмихва след нашата тренировка, когато ме оставя в стаята ми. Отнякъде дъни музика. Танцьорките на Мики тази вечер здравата са се развихрили.
- Ще ти донеса дрехите, Дароу. С Танцьора искаме да те заведем на празнична вечеря. Евей ще те спретне.
Тя ме оставя сам с Евей. Днес, както винаги, лицето й е спокойно като снега, който съм виждал по холото. Гледам я в огледалото как подстригва косата ми. В стаята е тъмно, само лампата над огледалото свети. Сияе отвисоко и затова тя прилича на ангел. Невинна и чиста. Ала не е невинна, нито е чиста. Евей е Розова. Тях ги развъждат за наслади, заради заобленостите на гърдите и бедрата им, заради стегнатите им кореми и пухкавите гънки на устните им. Ала все пак тя е момиче и искрата в нея още не е угаснала. Спомням си кога за последно не успях да защитя едно момиче като нея.
А аз? Трудно ми е да се гледам в огледалото. Аз съм такъв, какъвто зная, че е дяволът. Аз съм самата наглост и жестокост, от онези мъже, които убиха жена ми. Аз съм Злато. И съм студен като него.
Очите ми сияят като златни слитъци. Кожата ми е мека и разкошна. Костите ми са по-здрави. Усещам колко е стегнат стройният ми торс. Когато Евей приключва с подстригването на златните коси, тя се отдръпва назад и ме гледа втренчено. Усещам страха й, той измъчва вътрешно и мен. Аз вече не съм човек.
Физически съм се превърнал в нещо повече.
- Прекрасен си! - казва тихо Евей и докосва златните ми Сигли. Те са много по-малки от крилете й с пера. Кръгът е разположен в средата на опакото на всяка длан. Крилете се разпростират назад върху плътта и се извиват като коси покрай страните на китките ми.
Поглеждам белите криле на Евей и си мисля колко ли грозни й се струват те на гърба й, колко ли ги мрази. Иска ми се да й кажа нещо мило. Искам да я накарам да се усмихне, ако може. Бих й казал, че е красива, но на нея цял живот мъжете й го бяха казвали заради една или друга облага. Тя не би повярвала на момче като мен. А и аз не вярвам на думите, които тя ми каза. Ео бе прекрасна. Още си спомням как поруменяваха бузите й от прилива на кръв, докато танцуваше. Тя притежаваше всички сурови цветове на живота, необработената красота на природата. Аз съм човешката представа за красотата. Злато, меко и гъвкаво, излято в човешка форма.