Поглеждам надолу, под ръба на моята сонда. Изкопаната от мен яма е дълбока като пропаст. Нищо, освен стопена скала и съскащи свредла. Преди да се усетя, се измъквам от ремъците със скенера в ръка и скачам от стотици метри височина надолу към пръстите на сондата. Оттласквам се с крака напред-назад между вертикалните стени на шахтата и дългия вибриращ корпус на сондата, за да забавя падането. Проверявам да не би наблизо да има гнездо на пъклена пепелянка, когато посягам да се хвана за един лост точно над пръстите на сондата. Десетте нажежени свредла светят. Въздухът трепти и изкривява образите. Жега облъхва лицето ми, усещам я как пробожда очите ми, усещам я как изгаря корема и топките ми. Тия свредла ще ти стопят кокалите, ако не внимаваш. А аз не внимавам, само съм чевръст.
Смъквам се надолу, педя по педя, смъквам се с краката напред между пръстите на сондата, за да спусна скенера достатъчно близо до газовия джоб и да получа данни. Жегата не се трае, въздухът така пари дробовете ми, че не се диша. Това беше грешка. Гласове ми крещят по комуникатора. Когато най-накрая се спускам достатъчно близо до газовия джоб, едва не забърсвам едно от свредлата. Скенерът трепери в ръката ми, докато отчита данните. Скафандърът ми клокочи, усещам остра и сладка миризма на прегорял сироп. За един Пъклолаз така ухае смъртта.
2.ОБЩИНАТА
Скафандърът ми не издържа на жегата тук долу. Външният слой почти се е разтопил. Скоро и вторият ще си замине. После скенерът примигва в сребристо - получих онова, за което дойдох. За малко да не забележа. Замаян и уплашен, се отдръпвам от свредлата. Педя по педя се набирам нагоре и бързам да се махна от ужасната горещина. После става засечка. Кракът ми се заклещва точно под лоста, близо до един от пръстите на сондата. Запъхтявам се, обзет от внезапна паника. Залива ме ужас. Усещам как подметката ми се топи. Първият слой се разтича. Вторият завира. После е ред на плътта ми.
Принуждавам се да поема дълбоко въздух и преглъщам писъците, надигащи се в гърлото ми. Сещам се за Секача. Вадя го от задния кобур. Свирепо закривен резец, дълъг колкото крака ми - за сечене и обгаряне на крайници, заклещени в машини, точно моят случай. Повечето мъже се панират, когато се заклещят, и затова Секачът има формата на гаден полумесец, предназначен за вързаните в ръцете. Дори и преизпълнен с ужас, аз пак не съм вързан в ръцете. Замахвам три пъти със Секача и срязвам нанопластмаса, а не плът. На третия замах посягам надолу и измъквам крака си. Забърсвам с кокалчета края на един свредел. Изгаряща болка прострелва ръката ми. Замирисва ми на цвъртяща плът, но се набирам и се изкатервам нагоре, далече от адската жега, намествам се отново в моето седло кобур и не спирам да се смея. Плаче ми се.
Чичо ми беше прав. Аз бях този, дето сгреши. Но проклет да съм, ако се издам пред него.
- Идиот! - е най-любезният му коментар.
- Маниашко! Кърваво проклятие, маниашко! - реве Лоран.
- Минимално количество газ - казвам. - Сега сондираме, чичо.
Когато прозвучава свирката, Влекачите откликват на дръпването ми. Измъквам се от моята сонда, оставям я на нощната смяна в дълбокия тунел и уморено подхващам с ръка въжето, което другите ми хвърлят в дълбоката един километър шахта, за да ми помогнат да се изкатеря. Въпреки силно изгорената ръка се набирам нагоре по въжето с приплъзване и се измъквам от шахтата. Кийран и Лоран тръгват с мен към другите, събрали се пред най-близкия гравиАсансьор, само на километър нататък по подобния на пещера коридор на новата мина. Жълтите лампи висят като паяци от тавана.
Когато стигаме до правоъгълния гравиАсансьор, моят клан и тристата мъже от Гама вече са си пъхнали пръстите на краката под металните релси. Избягвам чичо си - толкова е бесен, че плюе. За каскадата обирам няколко десетки тупвания по гърба. Младите като мен си мислят, че сме спечелили Лавър. Те знаят колко суров хелий-3 сме добили за месеца - повече, отколкото Гама. Дъртите фъшкии само мрънкат и ни разправят, че сме глупаци. Скривам си ръката и си напъхвам пръстите на краката под релсата.
Гравитацията се изменя и ние се стрелваме нагоре. Един келеш от Гама, дето ръждата му се набива под ноктите от няма и седмица, забравя да си пъхне краката под релсата и увисва във въздуха, докато асансьорът се издига шест километра вертикално нагоре. Ушите ни пукат.