Свивам рамене, за да прикрия страха си.
- Значи ще ги разбия на кръвогадния им изпит и на тях хич няма да им пука.
- Думи на Златен!
На другия ден Матео ме откарва с кораб в конюшните на Ищар, недалеч от Йорктон. Това е едно място край морето, където зелени поля се простират по хълмисти възвишения... Никога не съм попадал на по-обширно пространство! Никога не съм виждал земя, която да се отдалечава от мен с извивки! Никога не съм виждал истински хоризонт, нито животни, така ужасяващи като зверовете, с които Матео бе уредил да проведем урок. Те тропат, тупат по земята е копита и пръхтят, мятат опашки и оголват страховитите си жълти зъби. Коне. Винаги ме е било страх от коне въпреки историята за Андромеда, която разказваше Ео.
- Те са страшилища! - Прошепвам на Матео.
- Независимо от това - пошушва ми той в отговор - така правят джентълмените. Ти трябва да яздиш добре, инак ще изпаднеш в срамно положение при някаква официална ситуация.
Оглеждам другите Златни, които ме задминават с конете си. Днес в конюшнята те са само трима, всеки придружен от прислужник като Матео - Розови и Кафяви.
- Като тази ситуация ли? - Изсъсквам му. - Добре де, добре. - Посочвам един едър черен жребец с копита, които рият земята. - Вземам този звяр.
Матео се усмихва.
- Този повече ще ти пасне по скорост.
И ми дава пони. Едро пони, обаче пони. Тук няма социално взаимодействие - другите ездачи ме подминават в тръс и докосват главите си за „добър ден“, но само толкова. Усмивките им обаче са достатъчни, за да разбера колко нелепо изглеждам. Язденето не ми потръгва. Още по-зле ми потръгва, когато моето пони се понася стремглаво, щом двамата с Матео го подкарваме по пътечка през една горичка. От другата страна на горичката скачам от гърба на животното и ловко се приземявам в тревата. Някой в далечината се смее - дългокосо момиче. Тя язди жребеца, който посочих по-рано.
- Май по-добре да си стоиш в града, Феичке! - подвиква ми, после пришпорва коня си и потегля. Изправям се от коляно и я гледам как препуска в далечината. Косата й се развява зад нея, по-златна от залязващото слънце.
15.ПРОВЕРКАТА
Изпитът ми идва след два месеца умствени тренировки с Танцьора. Не уча наизуст. Когато съм с него, всъщност и не уча наистина. Вместо това неговото обучение е разработено е цел да помогне на разума ми да се адаптира към промените на парадигмата. Например, ако гравитацията внезапно обърне посоката си наопаки, повечето мозъци ще са неспособни да проумеят промяната на парадигмите или да се приспособят към нея. Моят обработва, усвоява и изчислява. Друг пример: ако една риба има 3453 люспи от лявата страна и 3453 от дясната, коя страна от рибата има повече люспи? Отговор: външната. Наричат това „екстраполационно мислене“. Точно по този начин съм разбрал, че трябва да глътна картата със сърпа на първата ми среща с Танцьора. Много ме бива.
Намирам ирония в това, че Танцьорът и приятелите му могат да ми създадат фалшива история, фалшиво семейство, фалшив живот, ала не могат да фалшифицират приемния ми изпит. И затова три месеца след началото на моето обучение се явявам на изпита в една светла стая, седнал до едно шумно, прилично на мишле Златочело момиче, което непрекъснато чука с писалката си по нефритовата си гривна. Тя може и да е задача от изпита, доколкото знам. Когато не гледа, грабвам писалката от пръстите й и я скривам в ръкава си. Аз съм Пъклолаз от Ликос. Тъй че, да, мога да свия писалката на някаква си тъпачка, без тя изобщо да се усети. Момичето зяпа наоколо, сякаш е станала магия. После започва да хленчи. Не й дават друга писалка и тя побягва навън, обляна в сълзи. След това Прокторът - един Грош - поглежда дейтапада си и превърта назад видеозапис от наноКамера. Поглежда ме и се усмихва. Подобни качества очевидно са достойни за възхищение.
Едно Златно момиче - направо бръснач - не е съгласно и изсъсква: „Касап!“, в ухото ми, когато изприпква покрай мен навън в коридора. Матео ми каза да не говоря с никого, защото още не съм готов да си общувам с хора, затова едва успявам да сдържа напиращия на езика ми силно червен отговор. Още чувам думите й. Касап. Главорез. Макиавели. Безжалостен. -Всички тези думи изразяват нейното мнение за мен. Смешното е, че повечето Златни биха възприели думата като официално признание.
Един напевен глас се обръща към мен:
- Мисля, че тя всъщност ти направи комплимент. Така че не се настройвай срещу нея. Хубавичка е като прасковка, но отвътре е съвсем гнила. Веднъж си отхапах, ако схващаш накъде бия. Вкусно, а после - гнилоч. Хватката ти там вътре беше фантастична, между другото. И на мен самия ми идеше да изтръгна очите на тая мухла. Проклето почукване!