Сияйният глас идва от един младеж, изтръгнат от древногръцки стих. От него направо струят арогантност и красота. Безукорна порода. Никога не съм виждал толкова бяла и широка усмивка, толкова гладка и лъскава кожа. Той е всичко онова, което аз презирам.
Младежът ме тупва по рамото и се ръкува с мен по един от няколкото начина за полуофициално представяне. Стисвам дланта му. И неговото ръкостискане е здраво, но когато опитва да се наложи, притискам ръката му, докато той не издърпва рязко своята. В очите му проблясва тревожна искра.
-Боже, ръката ти е като менгеме! - киска се той. После се представя като Касий и изваждам късмет, че почти ми оставя време да говоря, защото, щом проговарям, бръчки прорязват челото му. Произношението ми все още не е идеално.
-Дароу - повтаря той. - Брей, това име е доста нестандартно- Поглежда своя дейтапад и изтегля личната ми история. - Та ти не произхождаш от някакъв род. Селяндур от далечна планета. Нищо чудно, че Антония ти се надсмя. Но слушай, ще ти го простя, ако ми кажеш как си изкарал на изпита.
-Я, ти ще ми простиш?
Веждите му се сключват.
-Опитвам се да се държа любезно! Ние от Белона не сме реформатори, но знаем, че сред хората с нисък произход има и свестни. Нека се разбираме, приятел.
Заради външността му чувствам нужда да го предизвикам.
- Е, смея да кажа, че очаквах този изпит да е по-труден. Може да не съм уцелил онова за свещта, но освен него...
Касий ме гледа, незлобливо ухилен. Живият му поглед танцува по лицето ми, докато гадая дали майка му сутрин си къдри косата със златна маша.
- С ръце като твоите трябва са си страхотия с бръснача -казва той насочващо.
- Бива ме - лъжа аз. Матео не ми позволява дори да го пипна.
- Скромност! Да не са те отгледали Белите качулки, човече? Карай да върви, след физическите изпити заминавам за Егия. Ела с мен, а? Чувам, че Ваятелите поработили възхитително върху новите дами в „Изкушение“. А в „Среща“ съвсем наскоро инсталирали гравиподове - можем да се реем насам- натам без гравиботуши. Какво ще кажеш, а, пич? Интересува ли те? - Той потупва едното от своите крила и намига. - Taм има много прасковки и нито една не е гнила.
- За съжаление, не мога.
- А... - Той подскача, все едно току-що се е сетил, че съм селяндур от далечна планета. - Спокойно, драги ми господине аз плащам и прочие.
Отказвам учтиво, но той вече тръгва нанякъде. Преди да се махне, чуква по моя дейтапад. Холоекранът, наложен върху вътрешната страна на лявата ми ръка, присветва. Измеренията на лицето му и информацията за разговора ни остават и адресът на клубовете, за които е споменал, енциклопедичната статия за Егия и информацията за семейството му. Касий ау Белона, пише там. Син на Претор Тиберий ау Белона, Император на Шеста флотилия на Обществото и може би единственият човек на Марс, който може да съперничи по власт на Архи-Губернатор Август. Очевидно родовете се мразят. Като че имат гадния навик да се избиват помежду си. Същински бебета пъклени пепелянки, да.
Мислех, че ще се уплаша от тези хора. Мислех, че те ще са малки богчета. Но освен Касий и Антония, повечето не впечатляват с нищо. В моята изпитна зала са само седемдесет души. Някои приличат на Касий. Но не всички са красавци. Не всички са високи и високомерни. И твърде малко ме поразяват като мъже и жени. Въпреки цялата си физическа величавост те са дечурлига с прекомерно самомнение. Те не познават трудностите. Бебета. Предимно Феички и Бронзита.
След това проверяват физическите ми качества. Седя гол в едно кресло в една бяла стая, докато Медните лаборанти от Съвета за качествен контрол ме наблюдават през наноКамери.
- Дано изгледът да ви е добър - казвам.
Кафяв работник идва и слага щипка на носа ми. Погледът му е безизразен. В него няма никаква съпротива. Кожата му е бледа, движенията му – бавни и тромави.
Нареждат ми да не дишам, доколкото ми позволят дробовете за минути. После Кафявият маха щипката и напуска, тогава трябва да вдишам и издишам. Правя го и изведнъж усещам, че в стаята няма кислород. Когато залитам в креслото кислородът се завръща. Замразяват стаята и измерват температрата ми, трябва да започна да треперя неконтролируемо. После я загряват, за да проверят кога сърцето ми започва да се съпротивлява. Усилват гравито в стаята, докато сърцето ми може да изтласква достатъчно кръв и кислород към мозъка. После проверяват колко мога да издържа на движение. Свикнал съм да яхам деветдесетметрова сонда и им се налага да се откажат.
След като вече съм готов да убия оня, дето дърпа шалтера на тази малка адова килия, те изпращат Кафяви прислужници ди ме напъхат в биометричен костюм и да ме отведат в една спортна зала. Там измерват потока кислород към мускулите ми, ударите на сърцето, плътността и дължината на мускулните влакна, показателите на костите за издръжливост на опън. Всичко това, след като съм спринтирал няколко дължини и съм изкатерил една скална стена при силноГрави. Същинска разходка в парка след оня ад с Хармъни.