- Не. Както казах, там имаше заглушител. Благодаря, че схващаш навреме, грошоглавецо.
Вземат ми кръвна проба и ми сканират мозъка. Резултатите излизат мигновено, но бюрократът не ги споделя.
- Протоколът - напомня ми той. - Ще получите резултатите си след две седмици.
Получаваме ги след четири седмици. Минал съм проверката на Качествен контрол. Не съм мамил. После пристига резултатът ми от изпита, два месеца след като се явих на проклетия му изпит, и разбирам защо са си помислили, че съм мамил. Не съм отговорил вярно на един въпрос. Само на един. Един от стотици. Когато споделям резултатите с Танцьора, Хармъни и Матео, те просто се вторачват в мен. Танцьора рухва в едно кресло и избухва в смях - истеричен смях.
- Кървави дяволи! - изругава той. - Успяхме!
- Той успя - поправя го Матео.
Танцьорът се бави цяла минута, докато си събере мислите и се сети да донесе бутилка шампанско, но все още усещам погледа му - той ме гледа, сякаш съм нещо съвсем различно, нещо странно. Изглежда, внезапно са престанали да разбират какво са създали. Докосвам хемантовия цвят в джоба си и усещам венчалния ширит около шията си. Не те са ме създали. Тя ме създаде.
Пристига прислужникът, за да ме придружи до Института, и аз се сбогувам с Танцьора в апартамента. Когато се ръкуваме, той стисва здраво дланта ми и ме поглежда така, както ме погледна баща ми, преди да го обесят. Погледът му излъчва увереност. Но зад нея се спотайват тревога и съмнения. Подготвил ли ме е за този свят? Изпълнил ли е дълга си? Когато баща ми ме погледна така, той беше на двайсет и пет. Танцьорт е на четирийсет и една. Това няма значение. Подсмихвам се. Чичо Нарол никога не ме е поглеждал така, дори и когато ме остави да прережа въжето на Ео. Вероятно защото е поел достатъчно от десните ми крошета, та да знае отговора. Но ако се замисля за учителите си, за бащите си, чичо Нарол ме е оформил най-много. Той ме научи да танцувам; той ме научи как да се държа като мъж, може би защото е предчувствал, че това ще е бъдещето ми. И макар да се опита да ме разубеди да стана Пъклолаз, неговите уроци ме опазиха жив. Сега съм научил нови уроци. Да се надяваме, че с тях номерът ще мине.
Танцьорът ми дава пръстеНожа, с който поряза пръста ми преди месеци. Но го е видоизменил във формата на буквата L.
Ще го помислят за символ като онези, които спартанците в посели на щитовете си - пояснява той. - Л като Лакедемонии. Но това Л значи Ликос. Значи Ламбда.
Хармъни ме изненадва, като ме хваща за дясната ръка и я стисва там, където някога бе изрисувана Червената ми Сигла. Едното й око е насълзено - студеното, невредимото око. Другото не може да плаче.
- Евей ще дойде да живее с нас - казва ми тя. Усмихва се, Преди да успея да попитам защо. Усмивката изглежда странно на нейното лице. - Мислиш си, че ти единствен забелязваш разни неща? Ние ще й осигурим по-добър живот от Мики.
С Матео си разменяме усмивки и поклони. Разменяме си подобаващи почтителни фрази и той протяга ръка, която не 1 стисва моята, а грабва цветето от джоба ми. Посягам да го взема, но той все още е единственият по-бърз човек от мен, когото съм срещал.
- Не можеш да вземеш това със себе си, драги ми господине. Венчалният ширит на ръката ти изглежда достатъчно чудато. Цветето вече е прекалено.
- Дай ми тогава едно листенце - казвам.
- Така си и мислех, че ще поискаш. - Той вади една огърлица. Това е Сиглата на Андромед. Моята Сигла, спомням си аз. Тя е желязна. Матео я пуска в ръката ми. - Прошепни името й. - Прошепвам го и Пегасът се разтваря като пъпка на хемант. Той поставя в средата й едно листенце. Тя пак се затваря. - Това е твоето сърце. Закриляй го с желязо.
- Благодаря ти, Матео - просълзявам се аз. Награбвам го и го прегръщам въпреки възраженията му. - Ако оцелея повече от седмица, на теб ще трябва да благодаря, драги ми господине.
Когато го оставям долу, той се изчервява.
- Овладей си темперамента - напомня ми и тънкият му гласец помрачнява. - Обноски, обноски! А после им изпепели къщата до основи, кърваво проклятие да я стигне дано!
Докато совалката лети над марсианската провинция, стискам Пегаса в ръце. Зелени пръсти се простират по земята, заради която живеех, за да копая. Питам се кой ли е сега Пъклолазът на Ламбда. Лоран е твърде млад. Барлоу - твърде стар. Кийран? Той е обвързан с прекалено много отговорности: деца, които да обича, видял е и смъртта на достатъчно хора от семейството ни. В корема му не гори огън. У Лиана има достатъчно огън, но на жените не се позволява да копаят. Сигурно е Дейн, братът на Ео. Щур, но недотам умен. Типичният Пъклолаз. Той бързо ще умре. От тази мисъл ми се повдига.