- Шегувам се! - Накланям аз глава срещу Касий. - Стига де, човек. Как мога да изкарам толкова висока оценка, без да съм учил, докато ми потече кръв от очите? Де да бях прекарал повечко време в лудории като теб - в края на краищата сега сме на едно и също място. Страшна полза имам от цялото онова зубрене, няма що.
Приам одобрява с кимване предложението за мир.
- На бас, че си се бъхтил здравата! - Изграчва Касий и докосва главата си - знак, че е приел чудноватото ми извинение. Очаквах топката да прелети над главата му. Мислех си, че гордостта ще го направи сляп за неочакваното ми извинение. Златните може и да са горди, ала той не е тъпак. Никой от тях не е тъпак. Трябва да го запомня.
По-нататък Матео щеше да се гордее с мен. Флиртувам с момиче на име Куин, сприятелявам се и се шегувам с Касий и Приам - който сигурно и веднъж не е изпсувал през живота си, протягам ръка на висока горила на име Тит с врат, дебел колкото бедрото ми. Той се изненадва, когато едва не потрошавам дланта му, обаче стиска здраво, по дяволите. Момчето е по високо и от Касий, и от мен, с глас на титан, обаче се ухилва, когато разбира, че ръкостискането ми (за разлика от всичко останало) е по-силно от неговото. Ала се усеща нещо странно в гласа му. Нещо решително надменно. Освен тях има и едно момче -перце на име Рок, което изглежда и говори като поет. Усмихва се бавно и малко, ала искрено. Това се среща рядко.
- Касий! - провиква се Юлиан.
Касий се изправя и обгръща с ръка своя по-слаб и по-хубав близнак. Дотогава не бях загрял, но те са братя. Близнаци. Разнояйчни. Юлиан действително спомена, че брат му е вече в Егия.
- Касий, ей този тук не е такъв, какъвто изглежда - заявява Юлиан с много сериозно лице. Бива си го в театрото.
- Нали не искаш да кажеш... - Касий прикрива устата си с длан.
Пръстът ми дращи по ножа за месо.
- Да - кимва сериозно Юлиан.
- Не! - Тръсва глава Касий. - Той не е поддръжник на Йорктон, нали? Юлиан, кажи ми, че не е вярно! Дароу! Дароу, как може?! Та те никога не печелят псевдоВойните! Приам, чуваш ли?!
Вдигам извинително ръце.
- Проклятие по рождение, предполагам. Аз съм продукт на своето възпитание. Викам за аутсайдера. - Успявам да не го изрека подигравателно.
- Призна ми го на совалката.
Юлиан се гордее, че ме познава. Гордее се, че брат му знае, че той ме познава. Търси одобрението на Касий. И на Касий това не му убягва - той внимателно му отпуска комплимент, Юлиан зарязва висшеПодборните и се връща на своето място.Сда со един средноПодборен по средата на масата с доволна усмивка и изпьчени рамене. Не предполагах, че Касий е от добряците. От тези, с които се срещам, единствено Антония се отнася към мен с откровена неприязън. Тя не ме гледа така, както останалите на масата. От нея усещам само далечно презрение, както се смее и флиртува с Рок, щом усети погледа ми, се превръща в лед. Чувството е взаимно.
Директорът на Института, Клинт, е жена. Мършава и безлична, тя командва единствено с гласа си - културен, ала ужасяващ, като орлов крясък. Не зная защо. Приветства ни кратко и повтаря същото, което изрече по-рано Август. Онова, което има да каже, й е не по-малко досадно, отколкото на мен. За нас не й пука.
- Вие сте най-високопоставеният процент от своя Цвят... –И тъй нататък, и тъй нататък, и тъй нататък. Все още ми е зле на стомаха. - Посвещението ще започне утре. Дотогава -приятни сънища, ученици.
Спалното ми помещение е мечта. Златен перваз под прозорец с изглед към долината. Леглото е застлано с коприна, юргани и сатен. Лежа в него, когато влиза една Розова масажистка и остава цял час да разтрива мускулите ми. По-късно три гъвкави Розови се вмъкват една след друга, за да се погрижат за нуждите ми. Изпращам ги в стаята на Касий. За да устоя на изкушението, вземам студен душ и се потапям в холопреживяване на копач в миньорската колония Коринт. Пъклолазът от холопреживяването е по-малко даровит от мен, но шумът, симулацията на горещина, мракът и пепелянките толкова ме утешават, че увивам старата си алена кърпа около главата си.
Носят още храна. Август дърдореше врели-некипели. Преувеличени дрънканици. Това са им изпитанията на тях. Докато заспивам с пълен корем, се чувствам виновен, стиснал
медальона с цветето на Ео. Довечера семейството ми ще легне гладно. Прошепвам името й. Изваждам венчалния ширит от джоба си и го целувам. Чувствам болката. Те я откраднах Ала тя им го позволи. Тя ме изостави. Остави ми сълзи, мъка и копнеж. Остави ме, за да ми вдъхне гняв, и аз не мога да сдържа да не я намразя за миг, въпреки че отвъд този миг има само любов.