-Това бих могъл да го замажа, ама изглеждате като ръждиви глави момчетии. Само единият ще излезе жив оттук.
И той излиза оттам, откъдето влезе. Вратата изскърцва и се затръшва. При този звук Юлиан трепва. Аз - не. И двамата се взираме в пръстена, а мен ме изпълва гадното чувство, че съм единственият в стаята, който е наясно какво се случи току-що.
- Какво си въобразяват, че вършат? - Чуди се Юлиан. - Да не би да очакват от нас да...
- Да се бием до смърт? - Довършвам, - Да. Точно това очакват. - Въпреки буцата в гърлото ми аз свивам юмруци, венчалният ширит на Ео е плътно прилепнал около пръста ми. - Възнамерявам да си сложа този пръстен, Юлиан. Ще ми го дадеш ли?
Аз съм по-едър от него. Не съм толкова висок, но това няма значение. Той няма шанс.
-Аз трябва да го получа, Дароу - измърморва той и вдига поглед. - Аз съм от Семейство Белона. Не мога да се прибера у дома без него. Знаеш ли кои сме ние? Ти можеш да се върнеш у дома, без да те е срам. Аз - не. На мен той ми е по-нужен, отколкото на теб!
- Няма да се връщам, Юлиан. Жив оттук ще излезе само един. Чу го какво каза.
- Те не биха го сторили... - Пробва той.
- Нима?
- Моля те! Моля те, Дароу! Просто си върви у дома. Ти нямаш толкова нужда от него, колкото аз. Нямаш! Касий... Толкова ще го е срам, ако не се справя! Няма да мога да го погледна! Всеки един от моето семейство е Белязан. Моят баща е Император. Император! Ако синът му не успее да премине дори през Посвещението... Какво ще си помислят войниците му?
- Той все така ще те обича. Моят би ме обичал.
Юлиан поклаща глава. Поема си дъх и изпъчва рамене.
- Аз съм Юлиан ау Белона от Семейство Белона, драги ми господине.
Не искам да постъпвам така. Не мога да обясня как страшно не ми се ще да наранявам Юлиан. Но кога ли е имало значение какво искам аз? Моите хора имат нужда от това. Ео жертва щастието и живота си. И аз мога да жертвам желанията си. Мога да принеса в жертва това крехко князче. Мога да принеса и жертва дори душата си.
Правя първото движение срещу Юлиан.
- Дароу... - Измърморва той.
Дароу беше добър в Ликос.
Аз не съм. Мразя себе си заради това. Сигурно плача, защото не виждам ясно.
Правилата, обноските и моралът на Обществото отпадат. Нужна е само една каменна стая и двама души, които се нуждаят от едно и също дефицитно нещо. Ала промяната все пак не става за миг. Дори и когато удрям Юлиан в лицето и кръвта му омазва кокалчетата ми, това не изглежда като битка. В стаята е тихо. Неловко. Чувствам се грубиян, когато го удрям. Все едно играя на сцена. Камъкът студенее под стъпалата ми. Кожата ми настръхва. Дъхът ми отеква.
Те искат да го убия, защото не се е справил добре на изпитите им. Силите ни са неравни. Аз съм косата на Дарвин. Природата, която отвява плявата. Не умея да убивам. Никога не съм убивал човек. Нямам нож, нямам тупалка, нямам пържачка. Изглежда невъзможно с голи ръце да накарам кръвта на това момче от плът и мускули да изтече. В мен напира смях, а Юлиан се смее. Аз съм голо дете, което пляска друго голо дете в студена стая. Колебанието му е очевидно. Стъпалата му се движат така, сякаш се мъчи да си припомни някакъв танц. Но когато лактите му се издигат на нивото на очите, ме обзема паника. Не зная как се бие той. Замахва вяло към мен по непознат, артистичен начин. Колеблив е и се бави, ала плахият му юмрук попада в носа ми.
Залива ме гняв.
Лицето ми изтръпва. Сърцето ми бие гръмовно. Качило се е в гърлото ми. Вените ми се издуват.
Чупя му носа с прав удар. Боже, колко са силни ръцете ми.
Той надава вопъл, привежда се, блъсва ме и сграбчва ръката ми под странен ъгъл. Тя изпуква. Атакувам с чело. То го улучва точно между очите. Сграбчвам го за тила и отново удрям с чело. Той не може да се изтръгне. Удрям пак. Нещо пропуква. Кръв и слюнка оплискват косата ми. Зъбите му се врязват в скалпа ми. Залитам назад, сякаш танцувам, завъртам обратно лявото си стъпало, пристъпвам лъкатушно напред и забивам десния си юмрук в гърдите му, като влагам цялата си тежест в него. Моите кокалчета на Пъклолаз раздробяват подсилената му гръдна кост.
Разнася се силно, хрипливо издихание и пращящ звук като от трошащи се съчки.
Той се прекатурва напред и пада на земята. Зашеметен съм от челния удар. Виждам в червено. Виждам двойно. Пристъпвам със залитане към него. По бузите ми струят сълзи. Той трепери. Когато го сграбчвам за златната коса, усещам, че тялото му вече е омекнало. Като мокро златно перо. От носа му шурти кръв. Той е притихнал. Вече не помръдва. Вече не се усмихва.
Промълвявам името на жена си, когато падам на земята и прегръщам главата му. Лицето му се е превърнало в кървав цвят.