- Пак няма да спечелите - подхвърля провлачено Даго, щом трамваят тръгва. - Дароу е още пале, но пипето му сече достатъчно, че да е наясно. Нали така, Дароу?
- Пале или не, ще ти сритам ръбестия задник.
- Сигурен ли си?
- Сигурен до смърт! - Намигам му и му пращам въздушна целувка. - Лавърът е наш. Този път изпрати сестрите си в моята община за захар. - Приятелите ми се смеят и се удрят по набедрените капаци на пържилниците.
Даго ме гледа. След малко дръпва силно от горелката си. Тя светва ярко и изгаря бързо.
- Ей това си ти - казва ми той. След половин минута от горелката е останала само люспа.
След като слизам от хоризонТрамвая, се насочвам с останалите от бригадата към Промивката. Там е студено, плесенясало и си мирише точно на онова, което представлява това място: тясна метална барака, където хиляди мъже си свалят пържилниците, след като са пикали и са се потили в тях с часове, за да вземат въздушен душ. С две думи, мирише лошо. Тъмно е. Подът е кален. Стените се цепят. По цимента има пукнатини, в които се трупат косми и човешки отпадъци.
Свалям си скафандъра, слагам една от нашите предпазни шапки и заставам гол в най-близката прозрачна тръба. В Промивката са наредени хиляди от тях. Екват бръмчене на мотори и дюдюкания, докато голите мъже и момчета се блъскат и се нареждат за почистване. Тука няма танци, няма фукливи подскоци - единственото другарско обединяване са умората и тихото припляскване на длани по бедра в ритъм с фученето и обстрела на душовете.
Вратата на моята тръба се затваря със свистене зад гърба ми и заглушава музиката. Машинарията е грохнала. Мръсотия и залежи от мъртва кожа и стари косми са полепнали по дупките на пода, през които излиза въздухът. Щом машината се включва, стъпвам по-далечко от гадориите. Моторът забръмчава познато, следва мощна въздушна вълна, прокънтява звук от всмукване и въздухът, наситен с антибактериални молекули, нахлува с рев отгоре в машината и се стрелва по кожата ми, за да отнесе мъртвите люспи и мръсотията към канала на дъното на тръбата. Болезнено е.
След това се разделям с Лоран и Кийран - те отиват на Мегдана да пият и да танцуват в кръчмите, преди официално да започнат танците за Лавровия празник. Тенекетата ще раздават хранителните дажби, а в полунощ ще обявят носителя па Лавъра. Преди и след това за нас, дневната смяна, ще има танци.
Легендите разказват, че бог Марс бил баща на сълзите, враг на танците и лютнята. За първото съм съгласен. Но ние в колонията Ликос, една от първите колонии под повърхността на Марс, сме хора, които обичат песните, танците и семействата си. Плюем на тази легенда и сами създаваме свое право по рождение. Това е единствената съпротива, която можем да си позволим, срещу управляващото ни Общество. Така не сме съвсем безгръбначни. На него не му пука, че пеем и танцуваме, стига послушно да копаем, стига да подготвяме планетата за него. Но все пак, за да ни напомни къде ни е мястото, има един танц и една песен, за които присъдата е смъртно наказание.
Баща ми го избра за свой последен танц. Виждал съм го само веднъж и песента също съм я чувал само веднъж. Когато бях малък, нищо не разбрах - в нея се пееше за далечни долини, за мъгла, за изгубени влюбени и за жътвар, който щял да ни поведе към невиждания ни дом. Бях ситен и любопитен, когато жената я запя, докато бесеха сина й за кражба на хранителни продукти. Той би израснал висок, но никога не успяваше да получи достатъчно храна, за да позаякне малко. След него умря и майка му. Хората от Ликос ги почетоха със Заглъхващата погребална музика - печално удряне с юмруци по гърдите, заглъхващо бавно, бавно, докато юмруците спрат да бият - като нейното сърце - и всички се разпръснат.
Онази нощ звукът ме преследваше. Плаках сам в нашата кухничка и се питах защо ли се разплаках тогава, а не се разплаках за баща ми. Докато лежах на студения под, чух тихо драскане по вратата на семейството ми. Щом отворих, открих малка пъпка на хемант, сгушена в червената пръст. Жива душа не се виждаше - само мъничките следи на Ео в пръстта. Тогава тя за втори път донесе цветя след нечия смърт.
Тъй като песните и танците са ни в кръвта, сигурно не е за учудване, че аз пеех и танцувах, когато за първи път осъзнах, че обичам Ео. Не Малката Ео. Не каквато беше преди. А Ео каквато е сега. Тя каза, че ме обикнала още преди да обесят баща ми. Но когато рижавата й коса се развя, стъпалата й за-пристъпваха в ритъма на цитрата, а бедрата й заиграха в такт с барабаните и сърцето ми прескочи няколко удара, това се случи в една задимена кръчма. Не беше заради нейните подскоци и цигански колела. В танца й ги нямаше фукливите щуротии, тъй характерни за младежките танци. Нейните движения бяха грациозни и горди. Без мен тя нямаше да се храни. Без нея аз не бих живял.