Тит, великанът, е жив и изранен. Кокалчетата на ръцете му приличат на мръсен месарски дръвник. Застанал е арогантно встрани от останалите и се хили, сякаш всичко това е чудесно забавление. Рок тихичко разговаря с куцукащото момиче, Лея. Тя рухва в плач и хвърля пръстена си. Прилича на сърна - с широко отворени блестящи очи. Той сяда до нея и я хваща за ръката. В него има покой, какъвто няма в друг в тази стая. Чудя се колко ли спокоен е изглеждал, докато е душел някое друго хлапе до смърт. Ту свалям, ту надявам пръстена си.
Някой леко ме перва по главата изотзад.
- Ой, братле.
- Касий - кимвам аз.
-Наздраве за победата ти! Боях се, че си само мозък! -смее се Касий. Златните му къдри дори не са разчорлени. Той ме обгръща е ръка и оглежда стаята, сбърчил нос. Безгрижието му е престорено - личи си, че е разтревожен. - Ех... има ли нещо по-грозно от самосъжалението? Всичкият този плач! -Ухилва се самодоволно и посочва едно момиче с разбит нос. - Тя просто е станала агресивно неприятна. Не че някога си е струвало да я подушиш. А? А?
Забравям да проговоря.
-Още ли си в шок от битката, пич? Стиснаха ли те за гръкляна?
- Просто точно сега не ми е много до шеги - отвръщам. -Понесох доста бой по главата. И рамото ми е малко разшлакано. Не съм в обичайната си форма.
- Рамото може веднага да се оправи. Да го върнем обратно в ямката. - Той небрежно награбва изкълченото ми рамо и преди да успея да възразя, рязко го намества. Хлъцвам от болка. Той се подсмихва. – Примо, Примо. - Плясва ме по същото рамо. - Хайде и ти да ми помогнеш, а?
Протяга лявата си ръка. Изкълчените му пръсти приличат на светкавици. Издърпвам ги и ги изправям. Боли го, но се смее, не знае, че кръвта на брат му се е набила под ноктите ми. Опитвам се да не дишам учестено.
- Да си мяркал Юлиан, пич? - пита ме той най-сетне. Сега, когато Приам не се вижда никакъв наоколо, говори на средножаргон.
- Не ми е попадал в полезрението.
- Пфу, малкият сигурно се опитва да се бие благородно. Баща ни ни научи на Безмълвното изкуство - Крават. Юлиан е направо феноменален в него. Той си мисли, че аз съм по-добър. -Касий се мръщи. - Той ме мисли за по-добър във всичко -което е разбираемо. Само трябва да го сръчкаш да се задейства. Та, като си говорим за това, ти кого ошлака?
Вътрешностите ми се връзват на възел.
Скалъпвам някаква лъжа, при това добра. Замотана и скучна. И бездруго той иска да говори само за себе си. В края на краищата Касий е отглеждан за това. Има приблизително петнайсетина хлапета със същия тих блясък в очите - не зъл, просто развълнуван. И точно тях трябва да следя, защото са родени убийци.
Докато се оглеждам, е лесно да се види, че Рок е прав. Тежете битки не са били много. Това е бил принудителен естествен подбор. Основата на купчината - избита от върхушката. Почти няма тежко ранени освен двама-трима дребни низше-Подборни. Естественият подбор понякога крие изненади.
Битката била лесна за Касий, разправя той. Справил се както трябва, честно и бързо. Прекършил гръкляна със саблен удар десет секунди след като се изправили един срещу друг. Но си заклещил странно пръстите. Примно. Пребих до смърт брата на най-добрия убиец. В мен се процежда ужас.
Касий притихва, когато Фичнър влиза бавно и ни нарежда да дойдем на масата. Едно по едно петдесетте места се запълват. И малко по малко лицето му помрачнява с отпадането на всеки шанс Юлиан да седне на масата. Когато и последното място е заето, той не помръдва. Полъхва студен гняв. Не жарък, както си мислех. Антония седи насреща ни, срещу мен, и го наблюдава. Устните й мърдат, ала не произнася гласно нищо. Такива като него не ги утешаваш. А и не мислех, че тя е от онези, които ще се опитат.
Не само Юлиан липсва. Ария, цялата къдри и трапчинки, лежи някъде безжизнена на студения под. И Приам го няма. Идеалният Приам - Премиерът, наследник на марсианските луни. Чух, че бил Първи меч в Слънчевата система за годината си на раждане. Дуелист, който няма равни. Сигурно с юмруци не е можел да действа толкова смъртоносно. Оглеждам изнурените лица наоколо. Кой, по дяволите, го е убил? Съветът здравата се е издънил с това и бас държа, че майка му ще вдигне страшна патърдия, защото той несъмнено не е трябвало да умре.