Навеждам се напред.
- Да спечелим ли? - Питам. - Какво има да се печели?
Той се усмихва.
- В момента вие се намирате в една далечна тераформирана долина в най-южната част на Валес Маринерис. В тази долина има дванайсет Дома, помещаващи се в дванайсет замъка. След ориентацията утре, вие отивате на война със съучениците си, за да добиете на всяка цена господство над долината. Смятайте това за работа с казус по завоюването и управляването на империя.
Разнася се възбудено шушнене. Това е игра. А пък аз си мислех, че ще ми се наложи да изучавам нещо в класна стая.
- Ами ако си Прим на победилия Дом? - Пита Антония и завърта пръст в златните си къдрици.
- Тогава добре дошла при величието, миличка. Добре дошла при славата и властта.
Значи трябва да стана Прим.
Вечеряме скромно. Когато Фичнър си тръгва, Касий се размърдва, а гласът му звучи студено, изпълнен с мрачно настроение:
- Хайде да играем на една игра, приятели. Всеки ще каже кого е убил. Ще започна аз. Некс ау Целинт. Познавахме се от деца, както се познавам с някои от вас. Скърших му трахеята с пръсти. - Никой не проговаря. - Давайте! В семейството не бива да има тайни.
Ала все пак никой не проговаря.
Севро си тръгва пръв, като ясно показва презрението си към играта на Касий. Първи яде. Първи заспива. Искам да го последвам. Вместо това си побъбрям със спокойния Рок и масивния Тит, след като Касий се отказва от играта си и също се оттегля. Невъзможно е Тит да ти стане симпатичен. Той не е веселяк, но за него всичко е майтап. Все едно се надсмива над мен и над всички, въпреки че се усмихва приятелски. Иска ми се да го ударя, ала той не ми дава повод. Всичко, което казва, е напълно безобидно. Но въпреки това го мразя. Сякаш не ме смята за човек - аз съм просто шахматна фигура и той изчаква, за да ме премести. Не. Да ме изблъска. Някак си е забравил, че е на седемнайсет или осемнайсет като останалите. Той е мъж. Над два метра като нищо. Може да е към два и половина. Жилавият Рок, от друга страна, страшно ми напомня за брат ми Кийран - ако Кийран можеше да убива. Усмивките му са мили, думите - търпеливи, замислени и мъдри, също както преди. Лея, момичето, приличащо на куцукащо сърне, го следва навсякъде. Той проявява към нея търпение, каквото аз не бих могъл.
Късно през нощта потърсвам местата, където са умрели учениците. Не мога да ги намеря. Стълбите вече ги няма. Замъкът ги е погълнал. Намирам почивка в едно дълго спално помещение, пълно с тънки дюшеци. Вълци вият откъм кълбящите се мъгли, обгърнали планините отвъд нашата крепост. Сънят бързо ме спохожда.
21. НАШИЯТ ДОМИНИОН
Фичнър ни буди в дългите спални помещения в утринни мрак. Ние се изтъркулваме с мрънкане от двуетажнит легла и излизаме от централната кула на площада пред замъка, където се протягаме, а после се впускаме в бяг. Припкаме леко при грав 0,37.
От облаците ръми тих дъждец. Каньонът извисява стени, шест километра високи, на петдесет километра западно и четирийсет километра източно от нашата долина. Между тях е разположена екосистема от планини, гори, реки и равнини. Нашето бойно поле.
Територията ни е планинска. В нея се издигат обрасли с мъх хълмове и върхове със зъбери, спускащи се към дълбоки тревисти долчинки. Ситна мъгла обвива всичко, дори и гъстите лесове, завили полите на хълмовете като домашно тъкани одеяла. Нашата крепост се издига върху хълм току на север от река, протичаща по средата на подобната ни на купа долчинка, наполовина обрасла с трева, наполовина - с гори. На север и на юг по-големи хълмове обграждат долчинката в полукръг. Тук би трябвало да ми хареса. На Ео щеше да й хареса. Ала без нея се чувствам също тъй самотен, както самотен изглежда нашия замък на върха на своя висок, отдалечен хълм. Посягам медальона, към нашия хемант. И медальонът, и цветето не са у мен. В този рай аз се чувствам опустошен.
Трите стени на нашата крепост на хълма се издигат върху семдесетметрови канари. Самата крепост е грамадна. Стените й се извисяват на височина трийсет метра. Къщичката на часовоя стърчи от тях, подобна на крепост с кули. Вътре, зад ридовете, квадратната ни кула е вградена в северозападната стена и стърчи петдесет метра нагоре. Полегат склон ни води от дъното на долчинката към западната порта на замъка, срещу кулата. Тичаме надолу по хълма по самотен черен път. Мъглата ни прегръща. Наслаждавам се на студения въздух. Той ме пречиства след часовете неспокоен сън.
Щом пуква зората на летния ден, мъглата се стапя. Еленчета, по-стройни и по-бързи от създанията на Земята, пасат сред смърчовите гори. Над тях кръжат птици. Самотен гарван вещае злокобни събития. Овце са осеяли полето, кози скитат сред високите скалисти хълмове, които изкачваме на бегом в колона от петдесет и един души. Други от моя Дом може да виждат земни животни или чудновати създания, които Ваятелите са решили да създадат за своя забава. Но аз виждам само храна и облекло.