- Какво значи това, Проктор? - Пита кисело Касий. И на него не му харесва как изглеждат нещата. Въпреки че очите м са зачервени, задето през нощта е плакал за мъртвия си брат, това не е помрачило неговата внушителна външност.
- Че това си е ваш проблем, малък принце, а не мой. Никой няма да оправи нищо за вас. Аз съм вашият Проктор, а не мамчето ви. Вие сте на училище, сещаш ли се? Та щом си се разкрачил, направи си девствен пояс, че да ти варди нежното местенце.
Надига се мърморене.
- И по-зле можеше да е - казвам и посочвам край главата на Антония към южните равнини, където вража крепост се простира покрай голяма река. - Можеше да сме като на длан, подобно на тия клети копелета.
- Тия клети копелета си имат посеви и овощни градини-размишлява Фичнър. - А вие си имате... - Той поглежда над издатината, за да намери убития от него елен. - Ами Гоблина заряза елена, значи нищичко си нямате. Онова, дето няма да го изядете вие, ще го изядат вълците.
- Освен ако ние не изядем вълците - измърморва Севро и останалите от нашия Дом му мятат странни погледи.
Значи сами трябва да си намираме храната.
Антония посочва низините.
- Какво правят те?
От облаците се спуска черна капсула и каца в центъра на тревистата равнина между нас и далечната вража крепост Церера край реката. Двама Обсидиани и дузина Тенекета стоят на стража, докато Кафявите хвърчат да наредят шунки, пържоли, бисквити, вино, мляко, мед и разни сирена на маса за еднолична употреба на осем километра от кулата Фобос.
- Клопка очевидно - изсумтява Севро.
-Благодаря, Гоблин - въздъхва Касий. - Обаче не съм заспал. - Безпокойните му очи са обградени от кръгове. Той е поглежда през тълпата от наши съученици и ми отправя усмивка. - Навит ли си да се надбягваме, Дароу?
Стряскам се от изненада. После се усмихвам.
- На старт!
И той хуква.
И по-големи тъпотии съм вършил, за да храня семейството си. И по-големи тъпотии съм вършил, когато някой от обичните ми хора умираше. Касий заслужава компания, докато тича надолу по стръмния склон.
Четирийсет и осем хлапета ни гледат как препускаме, за да си напълним търбусите. Никой не ни последва.
- Донесете ми резен шунка, намазан с мед! - провиква се Фичнър. Антония ни нарича идиоти. Капсулата отлита, щом оставяме зад гърба си планините и навлизаме в по-лек терен. Осем километра при грав 0,376 (по Земния стандарт) са ни в кърпа вързани. Драпаме надолу по скалисти склонове, после хукваме по равното в низината колкото ни крака държат, във високата до глезените трева. Касий ме изпреварва с един човешки бой разстояние и стига пръв до масата. Бърз е. Всеки от нас взема по пинта ледена вода. Аз изгълтвам моята по-бързо. Той се смее.
- Това, окаченото на пръста им за знаме, мяза на емблемата на Дом Церера. Богинята на урожая. - Касий посочва към крепостта отвъд зелените равнини. Десетина дървета стърчат из няколкото километра площ между нас и крепостта. По техните бастиони се ветреят флагове. Той мята в устата си едно гроздово зърно. - Трябва да поогледаме по-внимателно, преди да почнем да нагъваме. Малко разузнаване.
- Съгласен... но нещо тук не е наред - казвам тихо аз.
Касий се засмива сред откритата равнина.
- Глупости. Ако се задаваше беда, щяхме да я видим. А аз не мисля, че който и да било от тях ще е по-бърз от нас двамата. Можем да отидем важно-важно до портата им и да се изсерем, стига да искаме.
- Тука ми ври - докосвам корема си.
Ала все пак нещо не е наред. И не само в корема ми.
Шест километра открито пространство делят речната крепост от нас. Реката бълбука в далечината вдясно. Далече вляво се шири гора. Пред нас - равнина. Отвъд реката - планини. Вятърът шумоли във високата трева, а едно врабче се рее на вятъра. То се спуска ниско над земята, а после подхвръква нависоко и отлита. Засмивам се гръмогласно и се облягам на масата.
- Сред тревата са - прошепвам. - Клопка.
- Можем да откраднем от тях чували и да отнесем обратно още от това - заявява той на висок глас. - Да бягаме?
- Феичка!
Той се ухилва, макар и никой от нас да не е сигурен, че ни е позволено да започнем боя в деня за ориентация. Както ще да е.
На „три“ ние изритваме краката на масата за еднократна употреба и всеки от нас се сдобива с оръжие - един метър дуропластмаса. Изкрещявам като смахнат и спринтирам към мястото, откъдето отлетя врабчето. Касий тича до мен. Петима Златни от Дом Церера се изправят сред тревата. Нашето безумно втурване ги стряска. Касий забива истински удар на фехтувач в лицето на единия. Аз не съм толкова грациозен. Рамото ми е схванато и боли. Надавам крясък и счупвам оръжието си в коляното на един от тях. Той се строполява с вой. Някой замахва към мен и приклякам. Касий отбива. Танцуваме като двойка. Останали са трима. Единият застава срещу мен. Той няма нито нож, нито бухалка. Не, той има нещо, което все повече ме интересува. Меч с формата на питанка. Секач за жънене на жито. Застава насреща ми с опакото на ръката удря бедрото, а закривеното острие е щръкнало напред като бръснач. Ако беше бръснач, вече да съм мъртъв. Обаче не е.Измъквам се и той не ме уцелва, блокирам удара на единия от двамата, нападнали Касий. Връхлитам напред към моя нападател,по-бърз съм, а хватката ми, в сравнение с неговата е дуростоманена. Затова му отнемам Секача и ножа, а после го свалям с удар на земята.