- Не е важно. Важното е, че са гладни. Така че стига сте си играли на „око за око“. Така не може да продължава - заявява Рок. - Момчетата на Тит гладуват. Как очаквате да постъпват? По дяволите, това грамаданско добиче преследва Гоблина, защото има нужда от огън и храна. Ако просто му ги дадем, можем да обединим Дома, да поддържаме вежливи отношения. Може би дори и Антония ще вразуми племето си.
- Антония? Вразумяване? - кикоти се Касий.
- Дори и това да се случи, Тит все така ще има най-голяма власт - казвам. - И нищо няма да се оправи.
- Аха, да. Това на теб не ти понася - някой друг да има власт. Добре тогава. - Рок подръпва дългата си коса. - Говори с Викс или с Полукс. Отвлечи капитаните му, ако трябва. Но изцери Дома, Дароу. Инак ще загубим, когато друг Дом ни почука на вратата.
На шестия ден се вслушвам в съвета му. Знам, че Тит е тръгнал да плячкосва, и рискувам да потърся Викс в централата кула. За беда Тит се връща по-рано от очакваното.
- Изглеждаш жизнен и пъргав - отбелязва той, преди да съм успял да намеря Викс в каменните зали на кулата и прегражда пътя ми с едрото си тяло - раменете му почти опират в двете стени. Усещам още някой зад гърба си в коридора. Викс И други двама. Коремът ме присвива. Тъпо беше да постъпвам Така. - Къде си тръгнал, ако мога да попитам?
- Исках да сравня разузнавателните ни карти с главната карта в стаята на командването - излъгвам, щом се сещам, че имам дигиплоча в джоба.
- О, искал си да сравниш разузнавателните карти с главната карта... за доброто на Марс, благородни Дароу?
- За чие друго добро? - питам. - Ние сме на една и съща Страна, нали?
- О, на една и съща страна сме - отвръща Тит и избухва и неискрен смях. - Викс, ако сме на една и съща страна, не мислиш ли, че ще е най-добре да споделите помежду си своите картенца?
- Тъй ще е най-добре - съгласява се Викс. - Гъби, карти, псе тая.
Значи той е нападнал малката Лея. Погледът му е мъртвешки. Като очите на гарван.
- Да. Затова аз ще погледна вместо тебе, Дароу. - Тит изтръгва разузнавателните карти от ръцете ми. Няма как да го спра.
- Моля заповядай - казвам. - Стига да знаеш, че има вражески огньове далече на изток и по всяка вероятност - врагове във Великата гора на юг. Плячкосвай колкото си щеш, само да не те изловят със смъкнати гащи.
Тит души из въздуха. Не ме е слушал.
- Щом ще си споделяме, Дароу... - той пак подушва, по-близо до врата ми - може би ще споделиш с нас защо миришеш на дим от дърва.
Вцепенявам се и не знам какво да правя.
- Гледайте го как се спече. Вижте го как усуква лъжа. -Гласът на Тит е самото отвращение. - Подушвам измамата ти. Подушвам лъжите, които капят от тебе като пот.
- Като от разгонена жена! - жлъчно подмята Полукс и присвива извинително рамене пред мен.
- Отврат! - подхвърля с насмешка Викс. - Мизерник е той. Окаян женчо. - Не знам защо съм си въобразявал, че ще успея да го настроя срещу Тит.
- Ти си малък паразит - продължава Тит. - Гризкаш морала, защото не щеш да си подвиеш опашката. Чакаш моите благородни момчета и момичета да измрат от глад. - Те стягат кръга около мен отзад, отстрани. Тит е грамада. Полукс и Викс са жестоки и едри почти колкото мен. - Ти си окаяна твар. Червей в гръбнака ни.
Свивам нехайно рамене и се опитвам да им внуша впечатлението, че не се тревожа.
- Това можем да го оправим - заявявам.
- Нима? - възкликва Тит.
- Решението е просто, здравеняко - настоявам аз. - Доведи момчетата и момичетата си у дома. Спри с всекидневните набези над Церера, преди някой друг Дом да е довтасал и избил всички ви. После ще говорим за огън. И за храна.
- Мислиш си, че можеш да ни нареждаш ли, Дароу? Натам ли биеш? - пита Викс. - Смяташ, че си по-добър, защото си изкарал по-добре на някакво си тъпо изпитче? Защото Прок-торите избраха първо теб?
- Мисли си го - киска се Тит. - Мисли си, че заслужава да е Прим.
Ястребовото лице на Викс се привежда до моето, устните изричат подигравателно всяка дума. Красиви в покой, устните му сега се изпъват жестоко назад, а дъхът му вони, докато ме измерва с поглед и се опитва да ми внуши, че не се впечатлява. Гой изпръхтява с презрителен смях. Виждам го как измества глава, за да се изплюе върху лицето ми. Позволявам му го. 11ихтиестата храчка ме уцелва и бавно се стича по бузата ми към устните.
Тит наблюдава с вълча усмивка. Светват му очите; Викс го поглежда - търси насърчение. Полукс се приближава.
- Ти си разглезено пишлеменце - ръмжи Викс. Носът му почти опира в моя. - И точно това смятам да ти взема аз, драги ми господине - пишленцето.
- Или би могъл да ме пуснеш да си ходя - отвръщам. -Като че си запушил вратата.