- Охо! - смее се той и поглежда господаря си. - Той се опитва да покаже, че не го е страх. Опитва се да избегне сби-ването. - Викс ме поглежда със златистите си мъртви очи. -Хиляда пъти съм пречупвал надути момченца като теб в клубовете за дуели.
- Нима? - питам невярващо.
- Пречупвал съм ги като вейчици. А после съм оправял гаджетата им ей тъй, за спорта. Как съм ги посрамвал пред бащите им! В какви ревльовци превръщам момченца като теб!
- Ох, Викс! - въздъхвам аз, като внимавам гласът ми да не се разтрепери от ярост и страх. - Викс, Викс, Викс. Момченца като мен няма.
Поглеждам Тит и внимавам да го гледам в очите, когато нехайно, все едно танцувам, правя кръг с ръката си на Пъклолаз и я забивам отстрани на врата на Викс, във вратната вена, със силата на удар с тежък ковашки чук. Това го събаря, ала все пак, докато пада, му нанасям удари с лакът, с коляно и с другата си ръка. Ако беше стъпил по-здраво на крака, първият
удар можеше да пречупи врата му. Вместо това той се търкул ва настрана при ниската гравитация, изпъва се хоризонтал! и и тръпне под валящите ми удари, когато пада на земята. Очииз му угасват. В корема ми се надига страх. Тялото ми е толкопи] силно!
Тит и останалите са твърде стреснати от внезапната ми] ярост и не ме спират, а аз се завъртам покрай протегнатите им| ръце и хуквам надолу по коридорите.
Не го убих.
Не го убих.
24. ВОЙНАТА НА ТИТ
Не убих Викс. Но убих шанса за обединение на Дома. Спринтирам надолу по витите стълбища на централната кула. Зад мен се носят викове. Подминавам излегналите се ученици от тайфата на Тит - те си споделят парчета сурова риба, която са успели да набодат с копия в реката. Ако знаеха какво съм сторил, можеха да ме спънат. Две момичета ме гледат как минавам, чуват виковете на водачите си, ала се задействат твърде късно. Аз съм извън обхвата им, излязъл съм от долната стражева постройка на кулата на главния площад на крепостта.
- Касий! - провиквам се нагоре пред постройката към крепостта, където спят моите войници. - Касий!
Той си подава главата от прозореца и вижда лицето ми.
- Ох... Да му се не види. Рок! - кресва. - Случи се! Вдигай Утайките!
Три от момчетата на Тит и едно от момичетата му ме преследват през двора. По-бавни са от мен, но още една се задава от поста си на стената, за да отреже пътя ми - Касандра. В късата й коса звънтят вплетени парченца метал. Без усилие, тя скача осем метра надолу от парапета с брадва в ръка и с втурва да пресече пътя ми, преди да съм стигнал стълбищетo Златният й пръстен с вълка блести в гаснещите лъчи. Прекрас на гледка е.
После цялото ми племе се изсипва от стражевата къщичка.Носят самоделните си мешки, ножовете и бухалките, които издялахме от нападали клони, взети от горите ни. Ала не тръгват към мен. Те са умни, затова отварят грамадната двойна порта, отделяща крепостта от дългия полегат път, водещ надолу към долчинката. През отворената порта прониква мъгла и те изчезват в мрачината. Оставят само Куин.
Куин, най-бързата от Марс. Тя припка по калдъръма като газела, притича ми се на помощ. Бухалката й се завърта във въздуха. Касандра не я вижда. Дълга златиста конска опашка плющи в хладния нощен въздух, когато Куин замахва с усмивка, напада Касандра по фланга от сляпата й страна и забива с пълна сила бухалката си в коляното й. Дървото силно изпращява при удара в здравата Златна кост. Касандра надава силен писък. Кракът й не се чупи, но тя се подхлъзва върху калдъръма. Куин не забавя крачка. Втурва се към мен и заедно оставяме зад гърба си глутницата на Тит.
Настигаме другите на дъното на долчинката. Поемаме през скалистите хълмове и се насочваме към нашия северен форт дълбоко сред обвитите от мъглата планини. Влагата полепва по косите ни и капе като перли. Стигаме до форта късно след полунощ. Той е подобна на пещера гола кула, надвесена над клисура като пиян магьосник. Лишеи покриват плътния сив камък. Мъгла обвива парапетите й и ние за първи път се храним с птиците по стрехите на единствената кула. Някои успяват да избягат. Чувам пляскането на крилете им в тъмната нощ. Нашата гражданска война започна.
За съжаление, Тит не е глупав враг. Не ни напада, както си мислехме. Надявах се да дойде и да се опита да обсади нашия северен форт, армията му да види огньовете ни зад каменните зидове и да подуши месото, докато то цвърчи в мазнината. С овцете, които събрахме по-рано, можехме да се изхранваме седмици наред, дори месеци, ако имахме вода. Бихме могли да пируваме всяка вечер. Тогава щяха да клекнат. Щяха да зарежат Тит. Но Тит знае за моето оръжие - огъня, и затова ни избягва, та момчетата и момичетата му да не разберат с какви луксове разполагаме.