Той не оставя племето си само достатъчно дълго, за да почне да мисли. Безумието, войната притъпяват сетивата на човека. Затова от шестия ден нататък нападат Дом Церера, а той измисля трофеи за проявени храброст и ярост и поставя с кръв белези по бузите на момчетата и момичетата, които те носят с гордост. Ние се прокрадваме и наблюдаваме от храсталака и сред високата трева в равнината военните им празненства. Понякога се сдобиваме с наблюдателен пост на някой от южните планински върхове близо до Фобос. Оттам наблюдаваме обсадата на Дом Церера.
Около Дом Церера димът се издига във враждебна корона. Отсичат ябълкови дървета. Осакатяват или крадат коне. Грабителите на Тит дори докопват с ласо една факла от бастионите на Церера в опит да отнесат огън в крепостта на Марс. Конници на Церера ги настигат с ведра вода, преди да са стигнали у дома. Тит се разкрещява от ярост, когато това се случва, а конниците на Церера прелитат край нас и загасят пламъците с вода, а после завиват обратно към дома. С най-добрия си войник, Полукс с дрезгавия глас, спъват един от конете с клон от дърво, издялан като пика. Ездачката се изсипва от седлото и Полукс й се нахвърля. Този ден поробват още двама.
Заедно с Касий и Рок аз наблюдавам обсадата от планините на осмия ни ден в Института. Тит язди пленения кон под стената на Дом Церера с ласо в ръка и предизвиква стрелците им да го обстрелват със стрели. Едно глупаво момиче си по дава главата навън, за да стреля с лъка от по-добър ъгъл. Тя изтегля стрелата назад до ухото си, прицелва се и тъкмо се готви да я пусне, когато Тит мята нагоре ласото си. То разцепва въздуха. Тя отскача назад. Недостатъчно бързо. Ласото впримчва шията й, Тит пришпорва коня си и препуска далеч от стената, като затяга ласото. Приятелите й се хвърлят да я хванат. Държат здраво, но са принудени да я пуснат, преди вратът й да се счупи.
„ Виковете им отекват из равнините, когато я дръпват яростно от върха на стената и Тит я повлича обратно към ликуващите си последователи. Там Касандра изритва момичето, то пада на колене и тя го поробва с нашето знаме. Пламъците от горящите посеви издигат езици и ближат здрача, сред който! неколцина Проктори се носят с гарафи вино и поднос с някакъв рядък деликатес.
- И свирепите сърца палят пламък най-жесток - измърморва коленичилият Рок.
- Той е дързък - казвам аз почтително - и обича това. -Очите му заискриха, когато ударих Викс по гърлото. Касий кимва утвърдително. - Прекалено много.
- Той е смъртоносен - съгласява се Касий, но говори за нещо друго. Поглеждам го. В гласа му звучи сурова нотка. - И е лъжец.
- Така ли? - питам.
- Тит не е убил Приам.
Рок притихва. По-дребен от нас, той прилича на дете, като е коленичил така. Дългата му коса е вързана на опашка. Мръсотия е полепнала по ноктите му, които дращят, докато връзва обувките си, а той поглежда нагоре.
- Тит не е убил Приам - повтаря Касий. Вятърът стене над хълмовете зад нас. Днес нощта идва бавно. Бузите на Касий потъват в мрака - ала при все това той е красив. - Не биха вложили Приам в двойка с чудовище като Тит. Приам е водач, а не военачалник. На Приам са дали някой лесен противник, като някой от нашите Утайки.
Знам накъде бие Касий. Познава се по начина, по който гледа Тит - студенината в очите му ми напомня погледа на пъклена пепелянка, преследваща плячката си. Червата ми се вкисват, когато го правя, но повеждам Касий в посоката, в която явно му се иска да поеме, и го подканям да захапе. Рок накланя глава насреща ми, забелязва нещо странно във взаимодействията ми с Касий.
- Дали са на Тит някой друг - казвам.
- Някой друг - повтаря с кимане Касий.
Юлиан - мисли той. Не го произнася. Нито пък аз. По-добре да оставя тази мисъл да гнои в главата му. Нека приятелят ми си мисли, че нашият враг е убил брат му. Това е изход.
- Кръвта поражда кръв поражда кръв поражда кръв... -шепне Рок. Вятърът подема думите му и те се носят на запад, към дългата равнина и към пламъците, танцуващи над ниския хоризонт. Отвъд, студени и тъмни, са се кротнали планините. Пo върховете им вече се застоява сняг. Гледка, от която ти секва дъхът, ала очите на Рок не се откъсват от лицето ми.
За мен е малко удоволствие това, че робите на Тит не са му много полезни като съюзници. Далече от съвършената индоктринация на един Червен, тези новопоробени са инатливи създания. Те изпълняват заповедите- иначе рискуват след завършването да им лепнат етикета Посрамени. Но съвсем умишлено никога не вършат ни повече, ни по-малко от изискваното от него - това е техният бунт. Бият се, когато той им нареди и с когото им каже да се бият, дори и тогава, когато е добре да се оттеглят. Събират горските плодове, които той им показва, макар и да знаят, че са отровни, и трупат камъни докато камарата не рухне. Но ако портата на вражеската крепост зее, а Тит не им заповяда да влязат, те ще си висят там ще си чоплят задниците.