25. ПЛЕМЕННА ВОИНА
От трийсет дни сме в Института и още не съм видял никакви признаци за друг вражески Дом освен димните сигнали на далечни огньове. Войниците от Дом Церера бродят из източните краища на нашата земя. Сега, след като племето на Тит се оттегли обратно в крепостта ни, те яздят безнаказано.
Крепост. Не. Превърнала се е в коптор.
Идвам в нея заедно с Рок рано сутринта. Мъглата все така полепва по четирите шпила, а светлината се мъчи да проникне през навъсеното небе на нашия планински климат. Звуците от вътрешността на каменните стени отекват в тихата утрин като монети, дрънчащи в тенекия. Гласът на Тит. Той псува всички от племето си и ги юрка да стават. Очевидно малцина се надигат. Някой му казва да ходи да се шлака - нищо чудно. Двуетажните легла са единственото истинско удобство в крепостта, несъмнено сложени там да насърчават лентяйството. Моето племе не разполага с такива удобства - ние спим на камъните, сгушени един до друг около нашите пращящи огньове. Ах, какво ли не бих дал отново да легна в легло!
С Касий се промъкваме по полегатия черен път, водещ към портата. Едва го различаваме - толкова гъста е мъглата. Още звуци се носят отвътре. Като че робите са станали. Чувам кашлица, мрънкане и няколко подвиквания. Дългото проскърцване и дрънченето на вериги означават, че портата се отваря. Касий ме дръпва отстрани на пътя и ни скрива в мъглата, докато робите се тътрят покрай нас. На слабата светлина лицата им са бледи. В хлътналите им бузи са се приютили ями, а косите им са мръсни. Кал е полепнала по кожата около Сиглите им. Тит „минава толкова близо до мен, че ме лъхва телесната му миризма. Изведнъж се вцепенявам, разтревожен, че той пак ще подуши моята миризма на дим, но не я усеща. До мен Касий кротува, ала долавям гнева му.
Промъкваме се обратно надолу по пътя и наблюдаваме от гората как робите се бъхтят. Тук сме в относителна безопасност. Те не са Ауреати, докато стържат лайна и се ровят за горски плодове в бодливите трънаци. На един-двама им липсва ухо. Викс, съвзел се от моето нападение - останал е само един грамаден лилав белег на врата му, обикаля и ги налага с дълга пръчка. Ако изпитанието е да обединиш разединен Дом, то аз се провалям.
Докато ранната утрин отминава и апетитите се променят с идването на топлите слънчеви лъчи, ние с Касий дочуваме звук, от който кожата ни настръхва. Писъци. Писъци от високата кула на Марс. Те са от особен вид, от онези, които смразяват духа.
Когато бях малък в Ликос, във вечерта на Лавровия празник мама ми поднасяше супа на нашата каменна семейна маса. Беше година след като умря баща ми. Кийран и Лиана седяха заедно с мен - и двамата още нямаха десет години. Едно-единствено осветително тяло примигваше над масата и мама бе обвита в мрак - виждаше се само ръката й от лакътя надолу. И тогава се разнесе писъкът, заглушен от далечината и завоите на нашата пещерна община. Все още пред очите ми е гледката как бульонът потрепери в черпака, как се разтрепери ръката на майка ми, когато го чу. Писъци. Не на болка, а на ужас.
- Това, което причинява на момичетата... - изсъсква ми Касий, докато се прокрадваме далече от крепостта в падащия мрак. - Той е звяр.
- Война е - казвам, въпреки че думите звучат на кухо дори и в собствените ми уши.
- Тук е училище! - напомня ми той. - Ами ако Тит постъпваше така с нашите момичета? С Лея... с Куин?
Замълчавам си.
- Щяхме да го убием - отвръща вместо мен Касий. - Щяхме да го убием, да му отрежем пишката и да я натикаме в устата му. - Зная също и че мисли какво ли трябва да е сторил Тит на Юлиан.
Въпреки мърморенията на Касий го хващам за ръката и го издърпвам надалече от крепостта. Портите са заключени, за да не влезе нощта. Нищо не можем да направим. Отново се чувствам безпомощен. Безпомощен, както когато Дан Грозния ми отне Ео. Ала сега съм различен. Ръцете ми се свиват в юмруци. Сега съм нещо повече.
На връщане в нашия северен форт забелязваме сияние във въздуха. Златните гравиБотуши блестят, докато Фичнър се спуска. Той дъвче дъвка и се хваща за сърцето, щом вижда злобните ни погледи.
- Какво съм направил, млади приятели, та да си заслужа да ме гледате така на кръв?
- Той се отнася с момичетата като с животни! - кипва Касий. Вените на врата му изпъкват. - Те са Златни, а той се отнася с тях като с кучета, като с Розови!
- Ако той се отнася с тях като с Розови, то е, защото не са заслужили нищо по-добро в този малък свят, отколкото Розовите в нашия голям свят.
- Шегуваш се. - Касий не може да проумее. - Те са Златни, а не Розови. Той е изчадие.
- Тогава докажи, че си мъж и го спри! - заявява Фичнър. -Щом не ги убива една по една, това не е наша грижа. Всички рани заздравяват. Дори и тези.