Храбри първопроходци, помнете винаги, че покорството е най-висшата добродетел. Над всичко са покорството, уважението, саможертвата, йерархията...
Заварвам кухнята вкъщи празна, но чувам Ео - тя е в спалнята.
- Спри и не мърдай! - заповядва ми през вратата. - В никакъв случай не поглеждай в тази стая!
- Добре. - Спирам.
Тя излиза минута по-късно, смутена и зачервена. Косата й е цялата в прах и паяжини. Заравям ръце в плетеницата. Ео идва направо от Паяжинотъкачницата, където събират биоКо-I фината.
- Не си минала през Промивката - казвам усмихнато.
- Нямах време. Трябваше да се измъкна от Паяжинотъкачницата да взема нещо.
- Какво взе?
Тя се усмихва сладко.
- Не си се оженил за мен, защото ти казвам всичко, помниш ли? И недей да влизаш в онази стая.
Хвърлям се към вратата. Ео ми препречва пътя и смъква превръзката на главата ми върху очите. Челото й се блъска в гърдите ми. Разсмивам се, махам превръзката, сграбчвам я за раменете и я оттласвам леко назад, за да я погледна в очите.
- Или какво? - питам с вдигната вежда.
Тя само ми се усмихва и накланя глава настрана. Дръпвам се от металната врата. Аз се гмуркам във врящи минни шахти, без да ми мигне окото. Но има предупреждения, които можеш да отхвърлиш, и други, които не можеш.
Ео се вдига на пръсти и ме целува право по носа.
- Добро момче! Знаех си, че ще си лесен за дресиране-казва тя. После набръчква носле, защото подушва изгореното. Тя не ме утешава, не ме гълчи, даже нищо не ми казва освен „Обичам те“, но с едва доловима нотка на тревога в гласа.
Изважда разтопените парчета от пържилника ми от раната, зейнала от кокалчетата ми до китката, и я увива в стегната мрежопревръзка с антибиотици и нервонуклеици.
- Това откъде го взе? - питам.
- Щом аз не ти опявам, и ти няма да ме разпитваш кое какво е.
Целувам я по носа и се заигравам с тънката плитка от коса около безименния й пръст. Кичур от моята коса, заплетена с коприна - това е венчалният й ширит.
- За довечера съм ти приготвила изненада - заявява тя.
- И аз на теб също - отвръщам и си мисля за Лавъра. Слагам превръзката си за глава върху косата й като корона. Мокра е и тя набръчква носле.
- Добре де, всъщност аз съм ти приготвила две изненади, Дароу. Жалко, че не си се сетил предварително. Можеше да ми вземеш бучка захар или сатенен чаршаф, или... може би дори кафе заради първия подарък.
- Кафе! - смея се аз. - Ти за какъв Цвят мислиш, че си се омъжила?
Ео въздъхва.
- От Пъклолаз няма никакви облаги, ама никакви! Смахнат, инат, все прибързва...
- Сръчен? - подхвърлям аз с палава усмивка и приплъзвам ръка под полата й.
- Това сигурно си има някои предимства. - Тя се усмихва и бутва ръката ми, все едно е паяк. - А сега сложи тези ръкавици, освен ако не искаш жените да се разприказват. Майка ти вече тръгна.
3 Лавърът
Вървим, хванати за ръка, заедно с другите от нашата община по тунелите към Мегдана. Високо, горе над нас, Лун нарежда монотонно по холото - точно там, където им е мястото на Златочелите (Ауреатите, по-точно казано). Показват ужаси - как бомба на терористи избива миньорска бригада от Червени и група Оранжеви техници. Обвиняват Синовете на Арес. Техният странен знак - страховит шлем, от който изригват остри протуберанси - пламва на екрана. От шиповете капе кръв. Показват осакатени деца. Наричат Синовете на Арес „племе от убийци“, наричат ги „причинители на хаос“. Осъждат ги. Сивата полиция на Обществото и войници разчистват отломки. Показват двама войници от Цвят Обсидиан - мъже и жени грамади, големи почти двойно колкото мен - как заедно с чевръсти Жълти лекари отнасят няколко жертви от мястото на взрива.
В Ликос няма Синове на Арес. Напразната им война не ни засяга - ала все пак е обявена награда за предоставяне на сведения за Арес, царя на терористите. Чували сме хиляда пъти това съобщение и въпреки това, то все още ни се струва измислица. Синовете смятат, че с нас се отнасят несправедливо, и за това вдигат във въздуха разни неща. Безсмислени изблици на ярост. Всички щети, които нанасят, забавят напредъка в подготовката на Марс за другите Цветове. Те вредят на човечеството.
В тунела, където момчетата се надпреварват да докоснат тавана, хората от общината весело се стичат за танците в чест на Лавровия празник. Докато вървим, пеем песента на Лавровия празник - устремна мелодия за мъж, открил невестата си сред златно поле. Чува се смях - младите момчета търчат покрай стените или се впускат в поредици от премятания само за да паднат по очи или момичетата да ги засрамят.