- Благодаря ти, братко - изпъшква и се хваща за главата ми, за да си помогне да се изправи. Казва го за първи път. -Издъних се на изпита. - Не му възразявам. - Влязох вътре като първия глупак. Ако това се случваше някъде другаде, щяха да ме убият.
- Поне не ти е струвало живота — кимвам.
Касий се подсмихва.
- Само гордостта ми.
- Добре. Нещо, което притежаваш в изобилие - усмихва се Рок.
- Трябва да я върнем тук. - Очите на Касий стават ледени, когато поглежда Рок, а после и мен. - Куин. Трябва да я върнем, преди да я е отвел в кулата си.
- Ще я върнем.
Кърваво проклятие, ще я върнем.
Ние с Касий потегляме на изток според моя план - по-: далече, отколкото сме стигали досега. Не напускаме северните планини, ала гледаме да вървим по високи била, видими за откритите равнини долу. Дългите ни крака ни отвеждат бързо и далече все по на изток и по на изток.
- Ездач на югоизток - съобщавам. Касий не поглежда нататък.
Минаваме през влажна долчинка, където тъмно езеро ни предлага възможност да посръбнем вода срещу семейство еленчета. По краката ни е полепнала кал. Над студената вода прехвърчат буболечки. Допирът на земята между пръстите ми е приятен, когато се навеждам да пийна. Потапям си главата, а след това хапваме с Касий от нашето агнешко. Сол му трябва. От всички тези белтъчини ме присвива коремът.
- На какво разстояние източно от крепостта сме според теб? - питам Касий и соча зад него.
- Може би на двайсетина километра. Трудно ми е да преценя. Струва ми се по-далече, но краката ми просто са уморени. - Той се изправя и поглежда натам, накъдето соча. - А... Разбрах.
Девойка, яхнала петнист мустанг, ни наблюдава от края на долчинката. За седлото й е вързан дълъг, увит в нещо прът. Не мога да различа от кой Дом е, но съм я виждал и преди. Спомням си я, все едно беше вчера. Момичето, което ме нарече Фе-ичка, когато паднах от онова пони, на което ме качи Матео.
- Искам конят й да потегли назад - казва ми Касий. Той не вижда с лявото око, но напереността му се е завърнала, леко понасилена. - Здрасти, миличка! - провиква се. - Мамка му, как болят ребрата от това! Примна езда! От кой Дом си?
И аз това се чудя.
Девойката стига с коня на десетина метра от нас, но Сиглите на китките и на врата й са покрити с две дължини съшит плат. На лицето й са изрисувани три диагонални линии - със сок от черни боровинки, примесен с животинска мас. Не знаем дали е от Церера. Надявам се да не е. Може да е от южните гори, от изток, дори от далечните североизточни планини.
- Привет, Марс! - поздравява тя самодоволно, съзряла Сиглата върху нашите якета.
Касий се покланя - жалка работа. Аз не си правя труда.
- Е, това е яко. - Подритвам един камък с обувката си. -Привет... Мустанг. Хубава Сигла. И хубав кон. - Давам й да разбере, че да имаш кон е рядкост.
Тя е дребничка и крехка. Усмивката й - не. Подиграва ни се.
- Какво дирите вие, момчета, тука в дълбокия тил? Жънете жито?
Потупвам своя Секач.
- У дома си имаме достатъчно - посочвам на юг към нашата крепост.
Тя потиска смеха си, предизвикан от немощната ми лъжа.
- Без съмнение.
- Ще съм откровен с теб. - Касий се насилва и смляното му лице се усмихва. - Ти си зашеметяващо красива. Трябва да си от Венера. Тресни ме с онова, дето е под този плат на седлото ти, каквото и да е то, и ме замъкни в своята крепост. Ще бъда твой Розов, ако ми обещаеш да не ме делиш с никого и да ме топлиш всяка нощ. - Той пристъпва със залитане напред и й предлага ръка. - И всяка сутрин. - Мустангът й прави четири крачки назад, докато той се отказва от опитите си да й отмъкне коня.
- Брей, не си ли чаровник, красавецо! А като гледам тая вила в ръката ти, сигурно си и примен боец - примигва с очи тя.
Касий, съгласен, изпъчва гърди.
Девойката го изчаква да разбере.
После той се навъсва.
- Мда. Уф... Виждаш ли, в крепостта ни нямахме никакви сечива освен тези, прилежащи на нашето божество, знаааачи вече трябва да си се срещнал с Дом Церера. - Тя се привежда ехидно напред. - Вие нямате посеви. Само сте се били с онези, които имат, а явно ви липсват и по-добри оръжия, иначе щяхте да ги носите с вас. Значи и Церера е някъде тук. Най-вероятно в низините край гората, заради посевите. Или близо до онази голяма река, за която всички говорят.
Има смеещи се очи и самодоволно усмихната уста на лице със сърцевидна форма. Дълга коса, тъй златна, че искри на слънцето, се спуска, сплетена на плитки, по гърба й.