- Рок вече трябваше да го е запалил - казвам на Касий след няколко часа плуване. Той не е във форма заради раните и студа.
- Рок ще го запали. Вяра... драги ми господине... вяра!
- Освен това се предполага почти да сме стигнали до вкъщи.
- Е, и все пак върви по-добре от моя план.
- Изглеждаш обзета от досада, Мустанг! - провиквам се, а зъбите ми тракат. - Влез да поплуваш!
- И да получа хипотермия? Да не съм тъпа! Аз съм в Минерва, а не в Марс, спомнете си го! - смее се тя от брега. -Предпочитам да се постопля пред камината във вашата крепост. Виждате ли? - Тя сочи зад нас и заговаря припряно на три високи момчета, едното от които изглежда едро като Обсидиан - раменете му са като грамаден буреносен облак.
В далечината се издига дебел стълб от дим.
Най-сетне.
- Как тъй, да го шлакам, са взели изпита тия пишлигари? -питам високо. - Та те подариха нашата крепост!
- Ако се върнем, ще ги удавя в собствената им пикня -отвръща Касий още по-високо. - Освен Антония. Тя е твърде хубава за такова нещо.
Зъбите ни тракат.
Осемнайсетте ездачи си мислят, че Дом Марс е тъп, безконен и неподготвен.
- Жътвар, Красавец, вече трябва да ви оставя! - провиква се Мустанга към нас. - Помъчете се да не се удавите, преди да съм се върнала с вашето знаме. Може да станете мои боди-гардове, хубавелковци. И да получите еднакви шапки! Но ще трябва да ви научим по-хубаво да мислите!
Тя се отдалечава в галоп заедно с петнайсет конници, грамадният Златен пришпорва коня си до нейния като някаква колосална сянка. Последователите й яздят и дюдюкат. Оставя компания и на нас - двама конници с шокови пики. Нашите земеделски сечива лежат в калта на брега.
- М-м-мустанга е с-сексб-бомба - успява да избъбри треперещият Касий.
- - П-п-плаши ме.
- Н-н-напомня м-м-ми за м-м-майка ми.
- Н-н-на тебе н-н-нещо т-ти им-ма.
Той кимва утвърдително.
- Значи... П-планът като ч-че с-с-раб-ботва.
Ако успеем да излезем от езерото, без да ни пленят.
Стъмва се сериозно, а с мрака идва и воят на вълците из мъгливите планини. Започваме да потъваме - дуроторбите ни изпускат през дребните дупки, получени от натоварването. Може да сме имали шанса да се измъкнем в нощта, но останалите от Минерва не са насядали лениво около огъня. Те дебнат из мрака, а ние дори никога не знаем къде се намират. Защо не си седят тъпо в крепостта като нашите другари?
Пак ще бъда роб. Може би не истински роб, ала няма значение. Няма да загубя! Не мога да загубя! Ео ще е умряла на-празно, ако се оставя да потъна тук, ако позволя на моя план да се провали. Ала действително не зная как да победя враговете си. Те са умни, а обстоятелствата определено са против мен. Потъвам заедно с мечтата на Ео в тъмното езеро и се готвя да заплувам към брега без значение какъв ще е изходът, когато нещо стряска конете.
После писък разцепва водата.
Нещо надава вой и по гръбнака ми се процежда страх. Не е вълк. Не може да е онова, което си мисля, че е. Проблясва синя светлина и една шокова пика замахва във въздуха. Момчето пак изпищява. Уцелил го е нож. Някой му се притича на помощ и токът отново проблясва в синьо. Виждам черен вълк, надвесен над едното тяло, докато другото пада. И пак настъпва мрак. Тишина, а после жалният вой на медБотовете, спускащи се от Олимп.
Чувам познат глас.
- Вече е чисто. Излезте от водата, рибенца.
Прецапваме до брега и се задъхваме в калта. Получили сме лека хипотермия. Няма да ни убие, но пръстите ми още мърдат бавно, докато между тях жвака кал. Тялото ми трепери като сондьорче по време на работа.
- Гоблин, психопат такъв, ти ли си, бе? - провиквам се.
Четвъртото племе се изхлузва от мрака. Той носи кожата на убития от него вълк. Покрива го от главата до пищялите. Проклет дребосък. Златото по черния му комбинезон е оплескано с кал. Както и лицето му.
Касий се надига на колене и притиска Севро в прегръдка.
- О, п-п-прекрасен си, Гоблин. П-прекрасно, прекрасно м-момче. И смрадливо.
- Гъбки ли е гризкал? - пита Гоблина през рамото на Касий. - Стига си ме обарвала ма, Феичке. - Той отблъсва Касий със засрамен вид.
- Уб-б-би ли г-ги т-тия д-двамата? - питам, разтреперан. Навеждам се над тях и събличам сухите им дрехи, за да ги разменя с моите. Проверявам им пулса.
- Не. - Севро накланя глава срещу мен. - Трябваше ли?
- 3-з-защо м-ме п-п-питаш, в-все едно съм ти П-претор? -смея се аз. - Знаеш кое как е.
Севро вдига рамене.
- Ти си като мен. - Той поглежда Касий презрително. - И все пак по някакъв начин си и като него. Та трябваше ли да ги убия? - пита нехайно.