Цари мъртвешка тишина, докато яздим през нашите низини. Покрай дърветата се процежда мъгла. Тръгвам напряко през нея. От двете ми страни яздят Касий и Севро. Вълци вият никъде, макар и сега да не ги виждам. Севро надава вой в отговор. Кобилата се стряска и аз се мъча да се удържа на седлото. Падам два пъти. Смехът на Касий еква в мрака. Трудно ми е да си спомня, че върша това заради Ео, че то е, за да сложа начало на въстание. Тази нощ всичко ми се струва като игра - и в изместен смисъл е, защото най-сетне започвам да се забавлявам.
Нашата крепост е превзета. Съобщават ми го пламъците над бастионите. Крепостта се издига на хълма, високо над долината, а факлите й хвърлят странни ореоли в обвития в мъгла мрак. Копитата на кобилата ми трополят меко по мократа трепа, а вдясно от мен Метас гъргори в нощта като болно дете. Там язди Касий, ала не го виждам.
- Жътвар! - провиква се Мустанга през мъглата. Гласът й не звучи игриво. Тя е на четирийсет метра от нас, близо до долния край на наклонения път, водещ към крепостта. Навежда се напред с ръце, кръстосани върху лъка на седлото й. Шестима яздят от двете й страни. Останалите сигурно дават гарнизон в крепостта. Иначе щях да чуя за случилото се. Поглеждам момчетата зад нея. Пакс е толкова едър, че пиката му прилича на скиптър в огромните му ръкавици.
- Привет, Мустанг.
- Значи не сте се удавили. Това щеше да ни улесни. - Живото й лице е помрачняло. - Долна пасмина сте вие, знаете ли? - Влизала е в кулата и няма думи да изрази гнева си. - Изнасилвания? Осакатявания? Убийства? - Тя се изплюва.
- Аз нищичко не съм направил - казвам. - Нито пък Прокторите.
- Да. Нищичко не си направил. Ала въпреки това знамето ни е у теб, и какво? Голям красавец ли беше нейде там в мъглата? Давай де, преструвай се, че ти не си им водачът. Че не носиш отговорност.
- Тит носи отговорност.
- Едрото копеле? Да, Пакс го усмири. - Тя посочва момчето чудовище до себе си. Косата на Пакс е подстригана ниско, очите му са малки, брадичката му наподобява пета, нащърбена по средата. Конят му под него прилича на куче. Оголените му бицепси са плът, изпъната над морени.
- Не съм дошъл да си приказваме, Мустанг.
- А да ми отрежеш ухото ли? - присмива се тя.
- Не. Гоблина е дошъл за това.
После един от хората й се свлича с вик.
- Какво става, бе? - измърморва един от ездачите.
Зад тях, с вече окървавени ножове, Севро надава вой като маниак. Още няколко воя се надигат заедно с неговия, когато Антония и половината й гарнизон от Фобос пристигат откъм северните хълмове, яхнали откраднатите врани коне. Те вият в мъглата като откачени. Войниците на Мустанга започват да се въртят. Севро поваля още един. Не използва шокови пики. МедБотове пищят в небето, което внезапно се изпълва с Проктори. Всичките са дошли да гледат. Меркурий се влачи подир останалите, награбил бутилки, и подхвърля алкохола на колегите си. Всеки от нас се взира нагоре и наблюдава странната им поява; конете продължават да препускат. Времето спира.
- Счепкайте се! - подиграва ни се отвисоко мургавият Аполон. Златистите му одежди показват, че току-що е станал от леглото. - Счепкайте се де!
После се разразява хаос - Мустанга крещи заповеди, изготвя стратегия. Още четирима конници препускат надолу по полегатия път през портата, за да подкрепят своята войска. Мой ред е. Забучвам знамето на Минерва в земята и се разкрещявам кръвнишки. Забивам пети в хълбоците на кобилата си. Тя се мята напред и едва не ме хвърля. Тялото ми се разтърсва, докато животното удря по влажната земя с копита. Силната ми лява ръка стисва юздите. Изваждам своя Секач. Когато надавам вой, отново се чувствам Пъклолаз.
Щом врагът ме вижда да прииждам побеснял към него, той се разпръсква. Яростта е тази, която ги обърква. Безумието им Севро, бруталността на Марс. Конниците побягват, остава Симо един. Пакс скача от коня си и се втурва към мен.
- Пакс ау Телеман! - крясва той, титан, обсебен от бесове, С пяна на уста. Забивам пети в хълбоците на коня и надавам пой. После Пакс напада кобилата ми. Рамото му се врязва в гръдната й кост. Животното надава писък. Светът ми се преобръща. Прелетявам от седлото си през главата на кобилата и се врязвам в земята.
Заслепен, се надигам, залитайки, на коляно сред изпотъпканото от копита поле.
Безумието поглъща всичко. Войската на Антония се врязва във фланга на Мустанга. Оръжията им са примитивни, ала конете им предизвикват достатъчен шок. Няколко минервийци изхвърчават от седлата. Други пришпорват конете си към своето изоставено знаме, но от мъглата изскача Касий в галоп и отмъква знамето далече на юг. Двама врагове хукват подире му, разцепвайки своята войска. Останалите шестима войници от гарнизоните на Антония в кулата ги причакват в засада в гората, където конете не могат да галопират.