Племето на Тит седи на мълчаливи групички. Момичетата не говорят на момчетата заради онова, което са виждали да вършат някои от тях. Всички ядат, склонили глави. Срам ги е. Хората на Антония седят заедно с моите и гледат кръвнишки хората на Тит. Отвращение изпълва погледите им. И предателство, дори и докато си тъпчат коремите. Няколко спречквания вече ескалираха от дребни обиди до размяна на юмруци.
Мислех, че победата би могла да ги обедини. Но не се получи. Разделението е по-тежко от всякога, само че сега не мога да го определя и мисля, че съществува само един начин да го преодолея.
Рок не дава отговора, който аз искам да чуя.
- Прокторите не се намесват, защото искат да видят как и дали ще раздадем правосъдие, Дароу. Тази ситуация изследва едно по-дълбоко качество. Как налагаме Закона?
- Блестящо! - казвам. - И сега какво? От нас се очаква да набием Тит с камшици? Да го убием? Така ще наложим Закона.
- Нима? Или ще е просто отмъщение?
- Поетът си ти, ти го разбери. - Изритвам един камък от бастионите.
- Той не може да стои вързан в подземията. Знаеш го. Ако остане там, никога няма да преодолеем това вцепенение и ти трябва да си този, който ще реши какво да го правим.
- А защо не Касий? - питам. - Мисля, че е заслужил да се изкаже по въпроса. В края на краищата наистина той си го заплю. - Не искам да деля водачеството с него, но не искам и Касий да излезе от Института без всякакви перспективи. Длъжник съм му.
- Заплюл си го е? - Рок се прокашля. - Това не звучи ли твърде варварски?
- Значи Касий не бива да играе никаква роля?
- Обичам го като брат, но не бива. - Тясното лице на Рок се напряга, щом полага длан на рамото ми. - Касий не може да води този Дом. Не и след това, което се случи. Момчетата и момичетата на Тит може и да му се подчинят, ала няма да го уважават. Няма да го смятат за по-силен от себе си, макар и той да е. Дароу, те пикаха върху него. Ние сме Златни. Не забравяме.
Прав е.
Скубя си косите от яд и гледам сърдито Рок, все едно ядовете ми ги създава той.
- Ти не разбираш колко много означава това за Касий. След смъртта на Юлиан... Той трябва да успее. Не може да го запомнят единствено със случилото се. Не бива.
Какво съм се загрижил толкова?
- Колко много значело за него, не струва и капка пикня -повтаря Рок с усмивка думите ми. Пръстите му, обхващащи бицепса ми, са тънки като сламки. - Те никога няма да се страхуват от него.
Тук страхът е необходимост. И Касий го знае. Защо иначе ще отсъства на победното тържество? Антония не се отделя от мен. Полукс, който отвори портата - също. Те се мотаят в обсег от няколко метра, за да са свързани с моята власт. Севро и Паламидата ги наблюдават с лукави усмивки.
- Затова ли си тук и ти, а, хитра лисицо? - питам Рок. - Да споделиш величието?
Той вдига рамене и заръфва овнешкия бут, който Лея му донася.
- Я се шлакай. Дошъл съм заради кльопачката.
Откривам Тит в подземието. Минервийците са го вързали и са го разкървавили от бой, след като са видели робините в кулата му. Това е тяхното правосъдие. Щом се изправям над него, той се усмихва.
- Колко души от Дом Церера си убил при вашите нападения? - питам.
- Лапай ми топките! - Той изплюва кървава храчка. Дърпам се.
Едва се удържам да не го сритам. За днес вече наритах Пакс. Тит има безочието да пита какво се е случило.
- Сега аз управлявам Дом Марс.
- Прехвърли мръсната работа на минервийците, a? He искаше да се изправиш насреща ми? Типичен Златен страхливец!
Страх ме е от него. Не зная защо. Въпреки това заставам на коляно и се взирам в очите му.
- Ти си глупак и пикльо, Тит. Така и не се разви. Така и не стигна по-нататък от първото изпитание. Мислеше си, че всичко това се върти около насилието и убийствата. Идиот ! Става въпрос за цивилизация, а не за война. За да имаш армии, първо трябва да имаш цивилизация - а ти се залови направо с насилие, точно както искаха от нас. Защо според теб на нас от Марс не ни дадоха нищо, а останалите Домове разполагат е толкова много ресурси? От нас се очаква да се бием като смахнати и да изгорим, също като теб. Само че в това изпитание аз победих. Сега съм героят, а не узурпаторът. А ти си само страшилището в тъмницата.
- О, ура! Ура! - Той се мъчи да изръкопляска с вързаните си ръце. - Пикая на тая работа.
- Колко души си убил? - повтарям.
- Недостатъчно. - Той килва грамадната си глава. Косата му е мазна и потъмняла от мръсотия, все едно се е опитал да почерни златното. Като че си пада по мръсотията. Тя се е набила под ноктите му, покрива лъщящата му кожа. - Опитвах се да им разбия главите. Да ги утрепя, преди да дойдат медБотовете. Ама те винаги са толкова бързи!