Наниз от лампи осветява дългия коридор. В далечината пияният чичо Нарол, вече 35-годишен старец, свири на цитра за децата, които танцуват в краката ни; дори и той не може вечно да се мръщи. Носи инструмента си, закачен с презрамки на раменете така, че е увиснал пред бедрата му с обърната към тавана пластмасова резонаторна дъска и многобройни метални струни. С десния си палец дрънка по струните - само понякога удря с показалец някои от тях или ги подръпва с палеца, а с лявата ръка свири бас линията, струна по струна. Влудяващо трудно е да накараш цитрата да не звучи жално. Пръстите на чичо Нарол се справят със задачата, а моите изкарват само печални звуци.
Едно време той ми свиреше и ме учеше да играя танците, на които баща ми така и не успя да ме научи. Научи ме дори на забранения танц, онзи, заради който те убиват. Танцувахме го в старите мини. Той ме удряше с пръчка по глезените, докато не започнех да въртя безупречни пируети с устремни движения, стиснал в ръка метална летва като меч. И когато го изиграех както трябва, той ме целуваше по челото и ми казваше, че съм син на баща си. Неговите уроци ме научиха да се движа, да надвивам другите деца в игрите на гоненица и на призраци в старите тунели.
- Златните танцуват по двойки, Обсидиановите - по тройки, Сивите - по дузини - обясняваше ми той. - Ние танцуваме сами, защото Пъклолазите сондират сам-сами. Момчето става мъж сам-само.
Мъчно ми е за онези времена, времената, когато бях достатъчно малък и не го упреквах, че дъха гадно на пиячка. Тогава бях на единайсет. Само преди пет години. И все пак като че ли е било в друг живот.
Членовете на Ламбда ме тупат по гърба и дори Варло, хлебарят, повдига вежда насреща ми и подхвърля на Ео къшей хляб. Няма съмнение, че са чули за Лавъра. Ео пъхва хляба под полите си за по-късно и ме поглежда с любопитство.
- Хилиш се като малоумен - отбелязва тя и ме щипва по хълбока. - Какво си направил?
Вдигам рамене и се опитвам да изтрия усмивката от лицето си. Няма начин.
- Много си горд от нещо, личи си - казва Ео подозрително.
Ригън и Айро, синът и дъщерята на Кийран - моите племенник и племенница, изтопуркват покрай нас. Тригодишните близнаци успяват вече да надбягат и Диона - съпругата на Кийран, и майка ми.
Майка ми се усмихва като жена, видяла какво може да й предложи животът и останала объркана - в най-добрия случай.
- Май си се изгорил, душице - казва ми тя, щом вижда ръцете ми в ръкавици. Говори бавно, иронично.
- Пришка - отвръща Ео вместо мен. - Доста гадна.
Майка ми свива рамене.
- Баща му си идваше и по-зле пострадал.
Прегръщам я през раменете. По-слаби са, отколкото когато ме учеше на песните на нашите хора, както всички жени учат синовете си.
- Нотка на тревога ли долових, мамо? - Питам.
- Да се тревожа? Аз? Ех, глупаво дете - въздъхва мама с бавна усмивка. Целувам я по бузата.
Когато пристигаме на Мегдана, половината кланове са вече пияни. Освен че сме танцьори, ние сме и пияници. Тенекетата не ни закачат. Обесете човек без основание, и в общините може и да се понадигне брожение. Ама само се пробвайте да ни натресете трезвеност, и така ще ви разпарчетосаме, че после цял месец има да събирате парчетата. Ео смята, че гренделът - гъбичката, която дестилираме, не произхожда от Марс и е била присадена тук, за да ни направи роби на пиячката. Вечно повдига въпроса, когато майка ми забърка нова доза, а в отговор майка ми обикновено удря една глътка и заявява: „По-добре пиячката да ми е господар, отколкото някой мъж. Сладки са тия вериги!“
Още по-сладки ще са със сиропите, които ще получим в Лавровите сандъци. Има различни видове за алкохол - с вкус на горски плодове и на нещо, което се нарича канела. Може дори да получа нова цитра - дървена, а не метална. Понякога ги раздават. Моята е стара и очукана. Твърде отдавна свиря на нея. Но тя ми е от баща ми.
Музиката гърми пред нас от Мегдана - разпасани мелодии, изсвирени с импровизирани перкусии и виещи цитри. Идват и Омеги и Ипсилони, весело се блъскат на път за кръчмите. Всички кръчмарски врати са отворени широко, та димът и звуците да се изливат на централния площад. Масите опасват площада, а около бесилката в центъра са оставили празно място, та да има къде да танцуваме.
Мегданът има формата на кръгова спирала на етажи. Кръчмите и ремонтните работилници заемат най-долния етаж; на следващите няколко етажа са домовете на Гама, след това -складовете за снабдяване, отвесна стена, и най-накрая, високо горе на тавана - хлътнал метален купол с илюминатори от на-поСтъкло. Ние му казваме „Тенджерата“. Това е крепостта, в която живеят и спят пазачите ни. А отвъд се простира негодната за обитаване повърхност на нашата планета - гола пустош, която съм виждал само по холото. Хелий-3, който ние копаем, трябва да я промени.