- Смяташ, че ни трябват фурните на Церера? - пита Куин. - Малко хляб ще ми дойде добре.
На всички би ни дошъл добре. Диетата от месо и горски плодове ни е направила само мускули и кости.
- Ако играта продължи до зимата, да. - Севро изпуква с кокалчетата си, - Но тези крепости са неразрушими. Тъпа игра. Значи имаме нужда от техния хляб и техния достъп до водата.
- Вода имаме - напомня му Касий.
Севро въздъхва ядосано.
- За да я донесем, трябва да излизаме от крепостта, сър Изтръпнали орехчета. При истинска обсада? Без да обновяваме водния си запас, ще издържим пет дни! Седем, ако изпием кръвта на животните, преди да изпукаме заради солта. Крепостта на Церера ни е нужна. Освен това тия земеделски пишлигари не могат да се бият, за да се спасят, обаче имат нещичко там вътре.
- „Земеделски пишлигари“? Ха-ха-ха! - изграчва Касий.
- Млъкнете всички! - нареждам, но никой не млъква. За тях това е забавление. Игра. Те не са под натиск, не чувстват отчаяна нужда. Всеки пропилян от нас миг е време, в което Чакала трупа сила. Нещо в начина, по който Мустанга и Фичнър говореха за него, ме плаши. А дали не е това, че е син на врага ми? Би трябвало да ми се иска да го убия, ала вместо това при мисълта за името му ми се ще да побягна и да се скрия.
Това, че се налага да се изправя, е признак, че позицията ми на водач отслабва.
- Тихо! - изсъсквам и най-сетне те млъкват. - Виждали сме огньове на хоризонта. Война превзема юга, където броди Чакала.
При мисълта за Чакала Касий се подсмихва. Той го смята за призрак, който съм си съчинил.
- Ще спреш ли да се смееш на всичко? - кресвам на Касий. - Това не е някаква кръвогадна шега, освен ако не си мислиш, че брат ти е умрял за развлечение.
Тези думи го карат да млъкне.
- Преди да предприемем каквото и да било - натъртвам аз, - трябва да елиминираме Дом Минерва и Мустанга.
- Мустанга, Мустанга, Мустанга! Струва ми се, че ти просто искаш да яхнеш Мустанга - присмива ми се Севро. Куин издава звук в знак на възражение.
Грабвам Севро за яката и с една ръка го вдигам във въздуха. Той се опитва да се отскубне, но не е толкова бърз като мен и увисва в хватката ми на половин метър над земята.
- Не пак! - отсичам, като го смъквам надолу към лицето си.
- Чат съм, Жътвар. - Мънистените му очички са на педя от моите. - Непозволено е! - Пускам го долу и той си оправя яката. - Та значи отиваме във Великата гора да го правим този съюз, нали така?
-Да.
- Значи ще е весела мисия! - изпъва гръб Касий. - Ще сме цял отряд!
- Не. Само аз и Гоблина. Ти няма да идваш - казвам.
- Скучно ми е, мисля да дойда с вас.
- Оставаш! - отрязвам го. - Тук ми трябваш.
- Това заповед ли е? - наежва се той.
- Да - отговаря Севро.
Касий се втренчва в мен.
- Ти ли ми заповядваш на мен!- пита той със странен тон. - Навярно си забравил, че аз ходя където си ща.
- Значи ще оставиш Антония да контролира, докато и два мата рискуваме да си строшим главите? - питам.
Ръката на Куин се стяга около китката му. Тя си мисли, че не забелязвам. Касий я поглежда и се усмихва.
- Разбира се, Жътвар. Разбира се, че ще остана тук. Точно както ти предложи.
Двамата със Севро спретваме бивак в южните планина на място, откъдето се вижда Великата гора. Не палим огън. Наши разузнавачи и други бродят нощем из тези хълмове. Виждам на едно далечно възвишение два коня, чиито силуети се очертават на светлината на залязващото зад прозрачния купол слънце. Начинът, по който лъчите му се отразяват в купола, оцветява залезите в лилаво, червено и розово; напомня ми за улиците в Йорктон, гледани от небето. После слънцето се скрива и двамата със Севро седим в тъмното.
Севро смята играта за тъпа.
- Тогава защо я играеш? - питам.
- Откъде можех да знам каква ще е? Да не мислиш, че съм получил брошура? Ти получи ли шлакана брошура? - реагира сприхаво той и чопли зъбите си с кост. - Тъпо!
Ала на совалката явно знаеше какво означава Посвещението. Казвам му го.
- Нямах представа.
- И явно притежаваш всяко едно кръвогадно умение, което се изисква за тази школа.
- Е, и? Ако майка ти е била добра в леглото, да не предполагащ, че е Розова? Всеки се приспособява.
- Прелест! - измърморвам.
Той настоява да говоря по същество.
- Ти се промъкна в централната кула, открадна знамето ни и го зарови. За да го спасиш. А после успя да отмъкнеш знамето на Минерва. Ала не получаваш кьорава чертичка за заслуги за Прим. Не ти ли се струва странно?
-Не.
- Я по-сериозно.
- Какво да кажа? Мен никога не са ме харесвали - свива рамене той. - Не съм роден висок хубавец като теб и твоя дупедавец Касий. За да получа каквото искам, се налагаше да се боря. Това не ме прави симпатичен, а само гаден дребен Гоблин.