Казвам му какво съм чул. Него са го избрали последен. Фичнър не го искал, но Подборниците настояли. Севро ме гледа в тъмното. Не говори.
- Избрали са те, защото си бил най-дребното момче. Най-слабото на вид. Ужасни резултати, а и такъв дребосък. Избрали са те така, както са избрали и всички останали низше-Подборни - защото ще е лесно да те убият при Посвещението. Жертвен агнец за някого, за когото са имали планове, големи планове. Ти си убил Приам, Севро. Затова няма да позволят да станеш Прим. Уцелих ли?
- Уцели. Убих го така, както бих убил хубаво куче. Бързо. Лесно. - Той изплюва костта на земята. - А ти си убил Юлиан. Аз уцелих ли?
Повече никога не проговорваме за Посвещението.
На сутринта оставяме планините зад гърба си и поемаме към полите на хълмовете. Дърветата се редуват с трева. Движим се в галоп - бойните отряди на Минерва може да са наблизо. Съзирам един в далечината, когато стигаме дърветата. Те не са ни видели. Далече на юг небето е покрито с дим. Там, където броди Чакала, се събират гарвани.
Иска ми се да кажа нещо повече на Севро, да го разпитвам за живота му. Ала погледът му прониква твърде дълбоко, желая той да разпитва за мен, да прозре какъв съм тъй но, както аз прозрях за Тит. Странно - на това момче аз съм му симпатичен. Обижда ме, ала съм му симпатичен. Още по-странното е, че отчаяно искам да съм му симпатичен. Защо? Защото ми се струва, че единствен сред всички, включите Рок и Касий, разбира живота. Той е грозен в един свят, където е редно да е красив, и заради своите несъвършенства бе избран да умре. Севро в много отношения не е по-добър от е Червен.
Иска ми се да му кажа, че съм Червен. Някаква част от мен смята и него за Червен. А друга - че той ще ме уважава м вече, ако знае, че съм Червен. Не съм роден с привилегии, съм като него. Но си сдържам езика - Прокторите без съмнение ни наблюдават.
На Квиет гората не му харесва. Отначало шубраците толкова гъсти, че трябва да си пробиваме път напред с мечове. Но скоро храстите оредяват и ние влизаме в царството на божите Дървета. Тук не може да вирее почти нищо друго. Колосите преграждат светлината, корените им се протягат кат пипала да изсмучат енергията от почвата, докато израстват високи като сгради. Отново съм попаднал в град - град, който гъмжи от животни, а погледа ми закриват не метал и бетон, а дънери. После, докато навлизаме все по-дълбоко в гората, тя ми напомня за моята мина - под клоните е тъмно и тясно, сякаш не съществува ни небе, ни слънце.
Есенни листа колкото гърдите ми шумолят под краката ни. Знам, че ни следят. На Севро това не му допада. Той иска да се скрие и да разбере кой се промъква зад гърба ни.
- Това би обезсмислило целта ни - казвам му.
- Това би обезсмислило целта ни! - повтаря той подигравателно.
Спираме, за да обядваме плячкосани маслини и козе месо.Очите сред дърветата ме мислят за прекалено тъп, че да променя своята парадигма, все едно хич няма да се сетя, че се крият над мен, а не на земята. И все пак не поглеждам нагоре. Няма нужда да плаша тия идиоти или да им давам да разберат, че тяхната игра ми е ясна; скоро ще трябва да ги победя, ако все още съм водачът на своя Дом. Питам се дали имат въжета, за да минават от дърво на дърво. Или клоните са достатъчно широки?
Севро все още го сърби да извади ножовете си и да обели Кората на някое дърво. Не биваше да го водя с мен. Той не е създаден за дипломация.
Най-сетне някой решава да ми заговори.
- Здравей, Марс - обажда се. Други гласове отекват вдясно от мен. Глупави деца. Трябваше да си пазят номерцата за през нощта. В тъмното в тази гора ще е отврат, ако гласове идват отвсякъде. Нещо подплашва конете. Животните на богинята Диана са мечката, глиганът и еленът. За първите две носим копия. Предполага се, че в тези лесове се въдят огромни кръвогръби - чудовищни мечки, създадени от Ваятели, защото, най-вероятно, на Ваятелите им е писнало да ваят еленчета. Чуваме рев на кръвогръби вдън гората. Умирявам Квиет.
- Името ми е Дароу, водач на Дом Марс. Тук съм, за да се срещна с вашия Прим, ако имате такъв. Ако нямате, и водачът ви е достатъчен. А ако и такъв нямате, заведете ме при онзи, който има най-големи топки.
Тишина.
- Благодарим за помощта! - провиква се Севро.
Вдигам вежда срещу него и той само свива рамене. Мълчанието е глупаво. С него целят да ме накарат да мисля, че не мога да им заповядвам. Те действат по свой план. Какви са големи момчета и момичета! После иззад едно далечно дърво се показват две високи девойки. Облечени са в комбинезони с цвета на гората. На гърбовете им висят лъкове. В ботушите им са затъкнати ножове. Струва ми се, че едната е напъхал нож в навитата си на кок коса. С горски плодове са нарисувал ловджийската луна на лицата си. На коланите им са увиснал животински кожи.