-Дуелът е до...
-... докато единият се предаде - довършва Пакс нетърпеливо.
- До смърт - поправям го аз. Всъщност няма значение. На този етап просто се ебавам с тях. Нужно ми е само да дам сигнал.
- Докато единият се предаде - потвърждава Мустанга. Тя приключва с необходимите приготовления и дуелът започва. Почти. Поредица от припуквания еква в небето и заглушава япуковия сигнал, когато Прокторите слизат при нас от Олимп. Те се спускат, въртейки се, от своята рееща се нависоко планина - идват от няколко различни кули. Днес всеки от тях носи споя знак - страхотни украшения за глава от бляскаво злато. Доспехите им са зрелищни. Не са им нужни, но обичат да се
контят. Днес са си донесли маса. Тя плава върху свой собствен гравиАсансьор, отрупана с огромни гарафи с вино и подноси с храна, и те сядат около нея за вечеря.
- Дано сме ви достатъчни като развлечение! - провиквам се нагоре. - Може ли да пуснете малко вино? От много време не съм близвал!
- Успех срещу титана, дребен смъртен! - провиква се надолу Меркурий. Бебешкото му лице се смее весело и той бавно поднася гарафа вино към устните си. Малко от него се излива от височина половин километър в небето, облива бронята ми и се стича надолу като кръв.
- Сигурно ще трябва да им разиграем шоу - дудне Пакс.
С Пакс се поглеждаме и се ухилваме искрено. Това, че
всички са дошли да гледат, си е един вид комплимент. После Нептун - украшението й за глава с тризъбец потреперва, докато тя поглъща пъдпъдъче яйце - ни подвиква да почваме най-сетне и брадвата на Пакс връхлита към краката ми като страховита метла. Знам, че той иска да подскоча, защото смята да нападне напред с щита и да ме фрасне във въздуха като муха. Ето защо първо отстъпвам назад, а след това отскачам напред, когато ръката му завършва удара. И той се движи, ала нагоре, в очакване да ме пресрещне и затова се целя точно покрай десницата му и с всичка сила забивам шоковата пика под мишницата му. Тя се строшава на две. Но той не пада дори и докато токът пронизва тялото му. Вместо това ме халосва с опакото на ръката си толкова мощно, че изхвърчам през целилият кръг и се пльосвам в калта. Счупен кътник. Устата ми се пълна с кръв и кал. Камшичен удар. Вече се търкалям.
Изправям се със залитане, стиснал Секача. Целият съм в кал. Поглеждам към стените. Тяхната армия се е наредила н парапета - не е удържала и е дошла да гледа как се бият шампионите. Точно това се иска. Мога да дам сигнала. Портата е отворена, ако се наложи да изпратят помощ. Най-близки наш конник е на шестстотин метра оттук, твърде далече. Тон съм го планирал. Ала не давам сигнал. Днес искам сам да по -стигна победа, колкото и да е себично. Моята армия трябва знае защо водачът съм аз.
Връщам се в кръга. Нищо умно не мога да кажа. Той е по-силен. Аз съм по-бърз. Това е всичко, което сме научили един за друг. Тази битка не е като битката на Касий. Няма красива форма. Само бруталност. Той ме трясва с щита. Стоя близо до него, за да не може да замахне с брадвата. Щитът съсипва рамото ми. Всеки удар прострелва с агонизираща болка кътника ми. Той пак се хвърля напред с щита и аз подкачам, дръпвам ръба с лявата си ръка и се мятам над него. От китката ми проблясва нож и когато прелитам над Пакс, мушвам към очите му. Не уцелвам и одрасквам забралото на шлема му.
Увеличавам малко разстоянието помежду ни, вадя нож и пробвам един познат номер. Той презрително отбива хвърчащото острие с щита си. Но когато го сваля и ме поглежда, аз съм във въздуха и се стоварвам върху щита му с цялата си тежест. Толкова е внезапно, че смъква щита надолу - само на косъм. Със свободната си ръка набутвам кал в шлема му.
Той ослепява. Едната му ръка стиска брадвата, другата -щита. С никоя от тях не може да си избърше забралото. Щеше да е много просто, ако можеше. Ама не може. Удрям го десетина пъти по китката, докато изтървава секирата. После вземам чудовищното оръжие и го фрасвам с него по шлема. Бронята все пак не се пропуква. Той за една бройка не ме праща в безсъзнание с щита си. Пак замахвам с тежката секира и най-сетне Пакс се свлича. Падам на коляно, задъхан.
После надавам вой.
Всички надават вой.
Вой еква над земите на Минерва. Вой от моята далечна армия. Вой от моите десет убийци от висшия Подбор, наредени в този дуелен кръг. Вой откъм полето за убийства. Мустанга чува ужасяващия звук зад гърба си и обръща коня си. Лицето и изразява ужас. Вой от смеещите се Проктори - освен Ми-иерва, Аполон и Юпитер. Вой от търбусите на умрелите коне сред полето за убийства - онези близо до отворената й порта.
- Те са в калта! - кресва Мустанга.
Почти права е. Но мисли като Златна. Някой изпищява, щом вижда Севро и неговите Виещи да разрязват зашитите кореми на мъртвите, подути коне, разпръснати из калта около портата, и да изскачат от тях. Сякаш се раждат демони - те се изплъзват от подутите черва и разрязаните стомаси. Десетина от най-добрите войници на Дом Диана излизат оттам заедно с тях. Такт с косата си на шипове изскача от корема на сивкава кобила и хуква заедно с Бурена, Паламидата и Клоуна. Всички са на по-малко от петдесет метра разстояние от тежката и бавна порта.