Реймънд Чандлър
Червен вятър
1
Тази вечер духаше откъм пустинята. Един от онези горещи, сухи ветрове от Санта Ана, които се спускат през планинските проходи, къдрят косите, карат нервите да подскачат и предизвикват сърбеж по кожата. В такива вечери запиванията завършват с бой. Хрисими женици опитват с пръст острието на кухненските ножове и не откъсват поглед от вратовете на съпрузите си. Всичко може да се случи. В някой бар могат дори да ти сервират пълна халба бира.
Точно такава халба ми поднесоха в новото напудрено заведение срещу сградата, в която живеех. Отвориха го преди около седмица и още не беше разработено. Момчето зад бара беше на двайсетина години и като го гледах, май през живота си не беше близвало алкохол.
Имаше само един клиент — пияница, кацнал на високо столче пред бара, с гръб към вратата. Пред себе си беше подредил педантично една върху друга десетцентови монети, някъде към два долара. Пиеше неразредено ръжено уиски в малки чаши, кротуваше и беше сам-самичък в свой собствен свят.
Седнах недалеч от него, получих халбата бира и рекох:
— Добре я точиш, приятел, без пяна. Не може да ти се отрече.
— Едва започваме — рече момчето. — Трябва да си създадем клиентела. Май сте идвал вече тук?
— Не.
— Наблизо ли живеете?
— Отсреща, в „Бърглънд“. Казвам се Филип Марлоу.
— Благодаря, господине. Аз съм Лу Петроле. — Наведе се към мен над излъскания бар. — Познавате ли онзи там?
— Не.
— Време му е да се прибира вече. Редно е да викна такси и да го отпратя. Много подрани с дажбата си за другата седмица.
— Не виждаш ли каква вечер е? — рекох. — Не го закачай.
— Вредно е да се налива — настоя момчето и ме изгледа навъсено.
— Уиски! — изграчи пияният, без да вдигне глава. Вместо да удари по тезгяха, щракна с пръсти, за да не събори купчинката монети. Момчето ме погледна и сви рамене.
— Да му дам ли?
— Чий е стомахът? Не е моят.
Младежът му наля поредното уиски и според мен го „кръсти“ под тезгяха, защото, като се изправи с чашата в ръка, видът му беше гузен, сякаш бе ритнал баба си. Пияният нищо не забеляза. Отдели от купчинката две монети с прецизното движение на първокласен хирург, опериращ мозъчен тумор.
Барманът се върна и доля бира в халбата ми. Навън вятърът виеше. От време на време открехваше с по няколко сантиметра тежката врата с цветно стъкло. Момчето рече:
— Първо, не обичам пияниците, второ, не обичам да се наливат тук и трето — като първото.
— „Уорнър Брадърс“ може да използва тази реплика — рекох. — Използвана е вече.
Точно тогава се появи нов клиент. Отвън изскърцаха спирачки и летящата врата се отвори. Влезе един, който ми се видя забързан. Задържа вратата с ръка и бързо огледа заведението с безизразни черни, лъскави очи. Беше добре сложен мургав хубавец с продълговато лице и стиснати устни. Носеше тъмни дрехи, от джобчето на сакото му свенливо надничаше бяла кърпичка, изражението му бе едновременно сдържано и някак напрегнато. Реших, че е от пустинния вятър. И аз се чувствах горе-долу така, само дето не бях сдържан.
Той изгледа гърба на пияния. Онзи играеше на дама с празните чаши. Отправи очи към мен, сетне към редицата сепарета в другия край на заведението. В тях нямаше никой. Мина покрай пияния, който се олюляваше и си мърмореше нещо, и попита бармана:
— Да си виждал една жена, приятел? Висока, хубава, с кестенява коса, носи синя крепдешинска рокля с болеро на щамповани цветя. С широкопола сламена шапка с кадифена панделка. — Напрегнатият му глас не ми хареса.
— Не, сър. Тук не е идвала такава жена — отвърна момчето.
— Благодаря. Един скоч. И би ли побързал, ако обичаш?
Момчето му подаде чаша уиски, човекът плати, обърна я на един дъх и тръгна да излиза. Направи три-четири крачки, после спря с лице към пияния. Пияният се хилеше. Измъкна отнякъде пистолет с такава бързина, че движението се размаза пред очите ми. Държеше го, без да трепва, и не изглеждаше по-пиян от мен. Високият мургав мъж замръзна на мястото си, главата му се отметна леко назад, сетне пак застана неподвижен.
Отвън профуча кола. Оръжието на пияния беше автоматичен пистолет калибър двайсет и две с голям мерник. Изпука два пъти рязко и от дулото му се изви малко дим, съвсем малко.
— Сбогом, Уолдо — рече пияният. Сетне насочи пистолета към бармана и мен.
Мръкна се, додето мургавият падне. Най-напред се олюля, закрепи се някак, размаха едната ръка, пак се олюля. Шапката му отхвръкна и той се строполи по очи. А веднъж паднал на пода, все едно че беше излят от бетон.
Пияният се смъкна от столчето, прибра в джоба монетите и взе да се изнизва към вратата. Отстъпи ребром с пистолета пред себе си. Нямах оръжие. Не мислех, че ще ми е нужно, за да изпия халба бира. Момчето зад бара не помръдна, нито издаде звук.