— Разбира се. Дълги, калибър двайсет и две. Единият сплескан в реброто, другият е наред.
— Ти си предпазлив човек. Не пропускаш нищо. Да знаеш нещо за мен? Наминал си да провериш с какви пищови разполагам.
Коперник стана, после пак се отпусна на едно коляно до убиеца.
— Чуваш ли ме, човече? — попита, доближил лице до мъжа на пода.
Онзи измуча нещо неясно. Коперник се изправи и се прозина.
— Кой ли го е еня какви ще ги разправя. Продължавай, приятел.
— Не че си очаквал да намериш нещо у мен, но си искал да огледаш квартирата ми. И докато си душил там — посочих дрешника, — а аз съм си мълчал, защото може би ме е било яд, на вратата се чука. Той влиза. А след малко ти се измъкваш оттам и го пипваш.
— А! — Коперник се ухили широко, оголил зъби колкото един кон. — Става, приятел, фраснах го, турих му едно коляно и го пипнах. Ти нямаше никакво оръжие, а тоя тип се извърна много рязко към мен и аз го повалих назад с ляво кроше. Така добре ли е?
— Добре е — рекох.
— Така ли ще го разправиш в управлението?
— Да.
— Ще те пазя, приятел. Дръж се с мен добре и аз съм с теб. Забрави за оня хлапак. Обади ми се, ако трябва да му се помогне.
Дойде при мен и протегна ръка. Разтърсих я. Лепнеше като умряла риба. От лепкави ръце и собствениците им ми се повръща.
— Само още нещо — рекох. — Този твой партньор… Ибара. Няма ли да се позасегне, че не си го довел?
Коперник разроши косата си и избърса панделката на шапката си с голяма жълтеникава копринена кърпа.
— Оная чернилка ли? — подхвърли подигравателно. — Да върви по дяволите! — Доближи ме и задиша в лицето ми.
— И никакви грешки, приятел… с нашата история.
Дъхът му вонеше. Както и очаквах.
4
Бяхме само петима в стаята на началника на отдела, когато Коперник изложи историята: един стенограф, шефът, Коперник, Ибара и аз. Ибара беше килнал стола си към стената. Шапката му беше ниско нахлупена, но кротките му очи се виждаха под нея, а в ъгълчетата на ясно очертаната мексиканска уста беше застинала същата лека усмивка. Не гледаше право в Коперник. А Коперник изобщо не го поглеждаше.
Отвън в коридора ни бяха снимали с Коперник как се ръкуваме, Коперник с шапка на глава и с пистолет в ръка и със сурово, целеустремено изражение на лицето.
Обясниха, че са разбрали кой е Уолдо, но не могат да ми кажат. Не повярвах, защото шефът имаше на бюрото си снимка на Уолдо, правена в моргата. Добре изпипана, косата му сресана, вратовръзката на място, светлината насочена точно както трябва, за да накара очите му да блестят. Никой не би казал, че е снимка на мъртвец с два куршума в сърцето. Приличаше на професионален танцьор, който се колебае между блондинката и червенокосата.
Беше към полунощ, когато се прибрах у дома. Външната врата беше заключена и докато ровичках за ключовете, дочух тих глас от мрака.
Гласът каза само: „Ако обичаш“, но аз го познах. Обърнах се и загледах тъмния двуместен кадилак, паркиран встрани от служебния вход. Беше със загасени фарове. Отидох до колата.
— Голяма си глупачка — казах.
— Качвай се — каза тя.
Качих се, тя включи двигателя и подкара по „Франклин стрийт“, мина две преки и зави по „Кингсли драйв“. Горещият вятър продължаваше да пари кожата до мехури. От закътан от вятъра страничен прозорец се носеше мелодия по радиото. Имаше много паркирани коли, но тя намери свободно място зад малък, чисто нов открит пакард. Върху предното стъкло още стоеше лепенката на доставчика. След като паркира до тротоара, тя се облегна в ъгъла, опряла ръцете си в ръкавици на волана.
Сега беше облечена цялата в черно или може би тъмнокафяво, с малка кокетна шапка. Усетих сандаловото дърво в парфюма й.
— Не бях много любезна с теб, нали? — промълви тя.
— Само ми спаси живота.
— Какво стана?
— Извиках полицията, пробутах няколко лъжи на едно ченге, което не ми харесва, приписах му всичките заслуги за ареста и толкоз. Онзи, от когото ме отърва, беше убиецът на Уолдо.
— С други думи… не си им казал за мен?
— Госпожо — повторих аз, — ти просто ми спаси живота. Какво искаш да направя още? Готов съм, имам желанието и ще се помъча да го направя.
Не каза нищо, не помръдна.
— Никой не узна от мен коя си — рекох. — Впрочем и аз самият не знам.
— Аз съм госпожа Франк Барсали, живея на „Фримонт Плейс“ номер двеста и дванайсет. Телефонът ми е Олимпия две-четири-пет-девет-шест. Това ли искаше?
— Благодаря — измърморих и затъркалях между пръстите си суха незапалена цигара. — Защо се върна? — Сетне щракнах с пръсти. — Шапката и болерото. Ще се кача да ги донеса.
— Има и друго — рече тя. — Искам си перлите.