Може и да съм подскочил. Не ми стигаше друго то, ами сега и перли.
По улицата профуча кола с два пъти по-голяма от разрешената скорост. Вдигна лек горчив облак прах, който се завъртя под уличните лампи, и изчезна. Момичето бързо вдигна стъклото, за да се предпази от праха.
— Добре — рекох. — Разкажи ми за перлите. Досега имаме убийство, тайнствена жена, откачен убиец, героично спасяване и един детектив от полицията, подведен да направи фалшив доклад. Сега ще имаме и перли. Хайде… разправяй.
— Щях да ги откупя за пет хиляди долара. От мъжа, когото ти наричаш Уолдо, а аз — Джоузеф Коутс. Трябваше да ги носи със себе си.
— Нямаше перли — казах. — Видях какво излезе от джобовете му. Доста пари, но никакви перли.
— Може ли да са скрити в апартамента му?
— Да. Може да ги е скрил навсякъде в Калифорния, но не и в джобовете си. Как е господин Барсали в тази гореща нощ?
— Още е в града на заседание. Иначе не бих дошла.
— Е, можеше да го докараш — рекох. — Щеше да се смести на седалката отзад.
— Едва ли — каза тя. — Франк тежи стотина килограма и е доста едър. Едва ли би му харесало да седи там, господин Марлоу.
— За какво, по дяволите, говорим?
Тя не отговори. Ръцете й в ръкавици почукваха леко и предизвикателно по ръба на тънкото кормило. Изхвърлих през прозорчето незапалената цигара, извърнах се и я взех в прегръдките си.
Когато я пуснах, целият треперех. Тя се отдръпна възможно по-далеч от мен, притисна се към вратата на колата и изтри устни с опакото на ръкавицата. Седях съвсем неподвижен.
Помълчахме известно време. Сетне жената заговори много бавно:
— Исках да го направиш. Не винаги съм се държала така. Започнах, след като Стан Филипс загина в самолета. Иначе сега щях да съм госпожа Филипс. Стан ми подари перлите. Спомена веднъж, че стрували петнайсет хиляди долара. Четирийсет и една бели перли, най-голямата осем милиметра в диаметър. Не знам колко грама са. Никога не съм ги давала за оценка, не съм ги показвала на бижутер, затова нямам представа. Но ги обичам заради Стан. Обичах Стан. Както човек обича само веднъж. Можеш ли да разбереш?
— Как ти е малкото име?
— Лола.
— Продължавай, Лола.
Извадих друга суха цигара от джоба си и взех да я въртя между пръстите си, колкото да имат какво да правят.
— Огърлицата беше със семпла сребърна закопчалка във формата на витло с две перки. На мястото на главината имаше малък диамант. Казах на Франк, че перлите са имитация и че аз съм си ги купила. Той не разбра нищо. Не се разпознават толкова лесно. Виждаш ли… Франк е доста ревнив.
Доближи се до мен в мрака и бузата й докосна моята. Но този път аз не помръднах. Вятърът виеше и дърветата се клатеха. Продължих да въртя цигарата между пръстите си.
— Предполагам, че си чел онази история — продължи тя. — За съпругата и за истинските перли и как тя казала на съпруга си, че са изкуствени.
— Чел съм я — рекох.
— Взех Джоузеф на работа. Тогава съпругът ми беше в Аржентина. Бях много самотна.
— Не се учудвам.
— Ние с Джоузеф често излизахме с колата. Понякога изпивахме по едва-две чашки. Но това е всичко. Не съм от тези, дето…
— Казала си му за перлите. А когато твоят стокилограмов мъж се връща от Аржентина и го изритва, той ги задига, защото знае, че са истински. После предлага да ти ги върне срещу пет бона.
— Да — рече тя простичко. — Естествено, не исках да се обърна към полицията. А при тези обстоятелства Джоузеф, разбира се, не се страхуваше, че знам къде живее.
— Горкият Уолдо — рекох. — Донякъде ми е жал за него. Кофти е да налетиш в такъв момент на стар приятел, който ти има зъб.
Драснах клечка в подметката си и запалих цигарата. Тютюнът беше толкова изсъхнал от горещия вятър, че гореше като трева. Момичето седеше и мълчеше до мен, сложило отново ръце на волана.
— Тези летци вземат акъла на жените — рекох. — А ти още го обичаш или поне си мислиш така. Къде държеше перлите?
— В руска малахитова кутийка на тоалетната масичка. Заедно с разни евтини дрънкулки. Нямаше как, щом като исках да си ги слагам от време на време.
— А те са стрували петнайсет бона. Значи мислиш, че Джоузеф може да ги е скрил в стаята си. Четирийсет и една, толкова ли бяха?
— Да. Май че искам твърде много от теб.
Отворих вратата и слязох.
— Ти ми плати вече — рекох. — Ще ида да проверя. Вратите в тази сграда не упорстват много. Полицаите ще разберат къде живее Уолдо, когато разпространят снимката му, но не още тази вечер, надявам се.
— Ужасно мило от твоя страна — рече тя. — Тук ли да чакам?
Стоях с крак на стъпалото, приведен, и я гледах. Не отговорих. Просто стоях и гледах блясъка в очите й. После затворих вратата на колата и закрачих към „Франклин стрийт“.